Тутакси усетил промяната в миризмата. Вятърът отнасял вонята на горящия аероплан, но онази усетена още в началото металическа миризма на разложено тук се усещала по-силно. Направил няколко крачки навътре в гората и веднага забелязал издутината под горския килим от стари листа и съчки, а между тях се виждали сини и червеникави петна. Нещо било скрито под тях и то наподобявало човешка фигура. Дейвид потръпнал, но пристъпил и се взрял — различил козина и някакви дрехи. С помощта на отчупен клон разхвърлял натрупаните най-отгоре листа, а челото му се сбърчило в почуда. Било животно, животно в дрехи. Извити звероподобни пръсти с нокти, крака като на куче. Навел се да види лицето… но лице нямало. Главата била отделена, отсечена от тялото, при това, изглежда, неотдавна, защото по земята наоколо ясно личали пръски кръв.
Дейвид се задавил, с мъка се удържал да не повърне. Само за няколко минути два трупа, прекалено много му дошло. Стомахът се разбунтувал, в устата усетил жлъчна течност. Отстъпил от съществото, закрачил обратно към дървото с корубата. И в същия миг големият изход в дънера изчезнал току пред очите му, дървото се свило в първоначалната си големина, а над предишния отвор пораснала нова кора, закривайки прохода към неговия свят. Дървесният великан се превърнал просто в поредния член на тази гора от трудно различими един от друг събратя. Дейвид изтичал, опипал кората с пръсти, натискал и тропал, надявайки се някак отново да отвори портала към стария си живот, но се оказало непосилно. Доплакало му се, но си давал сметка, че разплаче ли се, всичко ще бъде изгубено. Ще се превърне в безпомощно, уплашено момченце, далеч, далеч от дома. Затова събрал целия си кураж, решил да покаже присъствие на духа и да потърси начин да излезе от безизходицата. Огледал се внимателно и веднага забелязал върха на подаващ се от горската почва остър камък. Изкопал го с пръсти и с назъбения му край започнал да дълбае кората на дървото с хралупата. Удрял, блъскал, отчупил късче, сетне още и още, показала се бялата дървесина отдолу, а дървото потръпнало силно, като че го боли — също както наранен човек в шок. Дървесината почервеняла, от нея избивала подобна на кръв алена течност, тя потекла надолу по неравната кора и закапала върху горския килим, обагряйки листата в карминени краски.
Нечий глас зад него се обадил:
— Не бива така. И дърветата ги боли.
Дейвид се сепнал и се извърнал. В сенките недалеч от него стоял мъж. Едър и висок, с масивни рамене и къса черна коса, на рамото му брадва. Обут в кафяви кожени ботуши почти до коленете, облечен в къса връхна дреха от животински кожи, очите му зелени, в тон с гората, сякаш още един превърнат в човешка форма неин обитател. Дейвид изпуснал камъка.
— Съжалявам — рекъл той. — Не знаех.
Мъжът го изгледал продължително, изпитателно.
— Може би — рекъл той накрая. — Предполагам, че наистина не си знаел.
Пристъпил към момчето, а то инстинктивно направило крачка назад, докато опряло гръб в същото дърво. Отново му се сторило, че то потръпва, но сега вече не така болезнено. Сякаш било облекчено вероятно от това, че повече няма да страда в присъствието на приближаващия мъж. За разлика от Дейвид, който не се чувствал добре пред този човек с брадвата: тя изглеждала достатъчно остра и в състояние с лекота да отсече нечия глава.
Мъжът излязъл от сенките и сега момчето успяло да разгледа лицето му по-добре. Изглеждало сурово, но в същото време излъчвало доброта и Дейвид инстинктивно усетил, че може да му се вярва. Това донякъде го успокоило, макар че продължавал да гледа брадвата с боязън.
— Кой сте вие? — запитал той мъжа.
— И аз имам право да задам същия въпрос — отвърнал другият. — Тези гори са ми поверени, а теб досега не съм те виждал тук. Но все пак ще ти отговоря: наричат ме Дърваря. Друго име нямам или поне не такова, дето да има някакво значение.
След тези си думи се запътил към догарящия аероплан. Пламъците вече затихвали, големият корпус изпъквал обгорен и смачкан. Наподобявал скелета на допотопно чудовище, убито и оставено на милостта на огъня, изпеченото месо свалено от костите. Картечарят вече не се виждал така ясно както преди. Стихията го превърнала в черен силует, губещ се сред тъмните очертания на разкривените машинарии и метални рамки. Дърваря огледал машината с любопитство, сетне удивено поклатил глава и се върнал назад. Задминал Дейвид, свойски поставил ръка върху нараненото дърво. Огледал внимателно дървесината под откъснатата от момчето кора, потупал ствола все едно гърба на куче или врата на кон. Сетне коленичил, потърсил нещо с очи, намерил в съседство мъх, с него намазал оголеното, ранено място.