— Налага се да побързаме — рекъл той през рамо. — Те скоро ще се появят…
Още не доизрекъл последната дума, а някъде на север се извил протяжен вой, който преминал в рев. Сега Дърваря затичал.
VIII
За вълците и другите, още по-страшни от тях
Дърветата сякаш летели край тях, а в очите на измореното момче гората се превърнала в размазана картина в сиво, кафяво, избеляло зимно зелено. Клонки, бодливи храсти закачали рубашката на Дърваря и крачолите на Дейвидовата пижама, а на няколко пъти му се наложило рязко да мести глава, за да избегне острите тръни — те сякаш нарочно посягали към лицето му. Воят стихнал, но Дърваря не спирал, напротив, още повече увеличил темпото. И двамата мълчали, а Дейвид бил доста изплашен. Веднъж се опитал да погледне назад през рамо, но за малко щял да загуби равновесие и да падне, затова повече не си позволил подобни волности.
Все още били на пътека в самото сърце на този огромен лес, когато Дърваря изведнъж спрял и внимателно се заслушал. Дейвид понечил да запита какво има, но премислил и премълчал, наостряйки слух в надежда да чуе онова, което видимо се стремял да долови и Дърваря. Тогава изпитал още по-голям страх, тръпки полазили по гърба му, усетил как космите му настръхват. Вече бил сигурен, че някой ги следи и дебне иззад мрачните горски сенки. Изведнъж отдясно се чуло шумоленето на листа, а отляво изпукали съчки. Нещо се раздвижило около тях, в храстите се долавяло враждебно присъствие, излъчвала се тъмна сила сякаш невидими същества се канят всеки миг да връхлетят върху тях двамата.
— Дръж се здраво! — викнал внезапно Дърваря. — Още малко и почти стигаме…
Сега се хвърлил в най-гъстите трънаци и хукнал с все сила, изоставяйки пътеката. В същия миг Дейвид отчетливо чул ръмженето на носещите се след тях преследвачи. Нещо одраскало ръката му, кръв закапала, левият крачол на пижамата се разпрал, отворила се дупка от коляното чак до глезена. Единият пантоф се изхлузил и паднал, мразовитият нощен въздух веднага захапал голите пръсти. Чак го заболяло от студа, изтръпнали и ръцете му от усилията да се държи здраво за Дърваря, но нито за миг не посмял да се отпусне. Препускали като луди през гъстите шубраци. По едно време излезли на неравна горска пътека, която се спускала надолу по стръмен скат, в чието дъно момчето зърнало подобна на градина площ. Дейвид се извърнал назад, сторило му се, че вижда две бледи кръгли очи, злокобно проблясващи под лунните лъчи, зад тях сивеела плътна козина.
— Не се обръщай назад! — викнал Дърваря. — Каквото и да правиш, само назад не поглеждай!
Дейвид се стреснал и бързо извърнал глава напред. Бил ужасен, горчиво съжалявал, че последвал майчиния глас в това нечестиво място. Какво прави тук в разкъсана пижама, с един-единствен чехъл и стара изтрита роба на гърба на напълно непознат човек, когато истинското му място си е в мансардната спалня?
Скоро дърветата оредели, сетне излезли съвсем на открито, отсреща им се показали равните, симетрично подредени лехи на добре обработена зеленчукова градина. Отвъд нея се намирала къщурка с ниска дървена ограда, а момчето си казало, че едва ли някога е виждало нещо по-чудновато. Била построена от грубо издялани, явно отсечени от близката гора трупи; по средата й — врата, от двете страни — прозорчета, отгоре стръмно наклонен остър покрив със зидан от камъни комин вдясно. Но дотук свършвала и приликата с нормалните къщи. Защото тази била цялата покрита с дървени и метални шипове — силно заострени колчета и железни пръчки, набити навсякъде между трупите и в самите тях. Когато се приближили още, Дейвид съзрял и друго — парчета стъкло и камъни с остри, ръбати върхове в стените и по покрива, те блестели на лунната светлина като едри нешлифовани диаманти. В рамките на прозорците имало дебели метални решетки, а на вратата стърчали големи пирони, забити отвътре така, че върховете им да сочат навън. Това не било къща, а истинска крепост.
Профучали през портичката и почти стигнали до вратата и безопасния уют на дома, когато иззад него се появила едра фигура и се втурнала насреща им. По форма приличала на голям вълк, само дето била облечена в богато украсена в бяло и златисто риза, а на задните крака носела червен брич. Дейвид ясно видял как се изправя над тях и застава отпреде им като човек. Тогава разбрал, че това същество е нещо доста различно от вълците, защото ушите му били почти човешки, макар и доста окосмени, а муцуната — далеч по-къса от вълчите. Пастта му зейнала, показали се зъбите — оголени, остри — и то заканително изръмжало. Момчето забелязало очите и тук разликата между човека и звяра в това същество била най-показателна: те не били животински. В тях се четели лукавство и самоувереност, усет за собствената сила и качества, но най-вече глад и стръвно хищно желание.