От гората се показали още подобни същества, някои от тях също облечени, само че предимно в износени, полуразкъсани дрехи и панталони. И те вървели изправени, а с тях имало и множество най-обикновени вълци. Последните били по-дребни, на Дейвид му се сторили много свирепи и лишени от разум. Но най-страховити му се видели изправените, в които разпознал човешки черти.
Сега Дърваря свалил момчето на земята.
— Стой зад мен — наредил той. — И ако нещо ми се случи, опитай да влезеш в дома и да заключиш вратата.
В същия миг Дейвид почувствал допир на ръка, а в джоба му паднало нещо тежко. Оглеждайки се внимателно в стремеж да не привлича вниманието към себе си, мушнал ръце в джобовете на кожената дреха, ужким ги крие от студа. В единия напипал голям железен ключ. Стиснал го с все сила, сякаш животът му зависи от него, което всъщност било и самата истина.
Внезапно усетил, че човекът вълк пред къщата го гледа съсредоточено и право в очите, а погледът бил толкова ужасяващ, че Дейвид отместил своите и инстинктивно се скрил зад широкия гръб на Дърваря. Не посмял повече да обърне лице към тези страшни, жестоки очи. Човекът вълк докоснал шиповете по стените на дома с дългата си лапа със закривени нокти, сякаш изпитвал силата и степента на заплаха, която представляват, сетне заговорил. Гласът бил плътен, нисък, примесен с ръмжене и пръскане на слюнка, но Дейвид различавал всяка дума достатъчно ясно.
— Аха, виждам, че напоследък си бил зает, а, Дърварю? Укрепявал си бърлогата, така да се каже?
— Горите се променят — отвърнал Дърваря. — Появили са се непознати същества.
Говорел, а в същото време намествал брадвата в ръце, като я стискал здраво. Човекът вълк сигурно забелязвал подчертаното предупреждение, но с нищо не го показвал. Само изръмжал в знак на съгласие с последното, сякаш с Дърваря са съседи, срещнали се неочаквано по време на разходка в гората.
— Цялата страна се променя — обадил се след малко звярът. — Кралят е остарял, вече не е в състояние да управлява кралството.
— Не е моя работа да съдя, когото и да е — отвърнал Дърваря. — Аз краля не го познавам, никога не сме се срещали, пък и той едва ли с мен ще се съветва относно делата на господарството.
— А може би е нужно — рекъл другият и се ухилил, макар че в гримасата му нямало и капка приятелски чувства. — В края на краищата ти тези гори си ги имаш като свое кралство. А не бива да забравяш, че има и други, които биха оспорили правото ти да ги управляваш еднолично.
— Аз към всички живи същества тук се отнасям еднакво — с уважението, което са си заслужили, но то си е ясно, че според създадения ред човекът управлява всички останали.
— Значи тогава е дошло време да създадем нов ред — изръмжал човекът вълк.
— И какъв ще да е той? — усмихнал се Дърваря и Дейвид усетил иронията. Редът на вълците, на хищниците, а? Ти какво си мислиш, че като можеш да ходиш на задните си нали, това те прави човек ли? Да, ама не. А че на ухото си носиш нещо златно, пък те прави крал, а? Ама отговорът пак е не.
— Много кралства могат да съществуват, всяко със свой си крал — изръмжал човекът вълк.
— Само че ти тук крал няма да станеш! — троснал се Дърваря. — Само опитай! Първо теб ще убия, сетне и всичките ти братя и сестри ще изтребя.
Човекът звяр разтворил остра паст, чуло се гневно ръмжене. Дейвид цял се разтреперил, но Дърваря дори и не трепнал.
— Ти, изглежда, вече си започнал. Онова там в гората не е ли твоя работа? — запитал човекът вълк ужким безгрижно.
— Горите са мои, поверени са ми. Значи делата там са и мои.
— Твои и на брадвата ти. Аз за трупа на бедния Фердинанд говоря, той ми беше разузнавач. Само че май главата си е загубил някъде.
— О, така ли се казваше? Жалко, не съм имал възможността да го питам. Прекалено бързаше да ми прегризе гърлото, та нямах време за любезни приказки.
Човекът вълк облизал устни.
— Гладен е бил. Сега всички сме гладни.
А очите му се преместили от Дърваря към Дейвид, но всъщност това ставало периодично още от началото на разговора. Този път обаче те жадно полазили по цялото тяло на момчето и се задържали достатъчно дълго върху него.