— Значи поне с Фердинанд въпросът съм го уредил — обадил се Дърваря спокойно. — Освободил съм го от това бреме — вече няма да е гладен.
Само че онзи отсреща повече от разузнавача си не се интересувал. Вниманието му сега било изцяло привлечено от Дейвид.
— Яаа, какво си намерил по време на пътуванията, а? — подхвърлил човекът вълк. — Прясно месо от гората? И си го повел за себе си, нали?
От муцуната му се проточили дълги, тънки лиги слюнка, закапали по земята. Дърваря прегърнал момчето през рамо, привлякъл го към себе си с лявата ръка, но брадвата останала в дясната, здраво стисната, заканително насочена към съществото отсреща.
— Това е братовият ми син. Дошъл е да живее при мен.
Вълкът се отпуснал на четири крака и с хищнически наежен гръб подушил въздуха.
— Лъжеш! — изръмжал той. — Ти братя нямаш, никога не си имал семейство. Тук сам си живееш, така е било открай време. Това дете не е от нашите земи. Други миризми носи. То е… различно.
— Мое си е! — отсякъл Дърваря. — Аз съм му настойник сега.
— В гората имаше пожар. Гореше нещо непознато — чуждо. Детето с него ли е дошло?
— Не зная нищо за никакъв пожар.
— Ти може би не, но пък момчето знае и може да обясни откъде идват тези чужди неща.
Човекът вълк направил знак на един от събратята си. Нещо кръгло, сферично излетяло откъм групата край гората, тупнало недалеч от Дейвид и се изтъркаляло току в нозете му.
А той потръпнал, когато зърнал главата на германския картечар — овъглена, отблъскваща, почерняла. Пилотският шлем разтопен, залепен за скалпа, зъбите замръзнали в ужасяваща смъртна гримаса, досущ ухилена маска.
— Почти нищо не беше останало за ядене в този — обадил се пак човекът вълк. — Смърдеше на пепел и много горчеше.
— Човекът не яде себеподобните си — с отвращение качал Дърваря. — Ето, отново действията показват истинската ви природа.
Човекът вълк се направил, че не чува.
— Ти това момче сам не можеш го опази. Другите скоро ще научат за него. Дай ни го на нас, ние ще му предложим защитата на глутницата.
Очите му обаче красноречиво издавали лъжата — излъчвали хищен, ненаситен глад. За неутолимото желание да разкъса момчето говорела и напрегнатата стойка на звяра, постоянното облизване и слюнките. Той дишал тежко, сумтял и въпреки ризата ребрата му ясно изпъквали през сивата козина, изтънели били и крайниците му. Същата животинска стръв подсказвали и израженията на останалите хищници. Неспособни да контролират ненаситния си глад и подтика тутакси да се домогнат до плячката пред тях, те постепенно се примъквали все по-наблизо и по-наблизо, заобикаляйки плътно Дърваря и Дейвид.
Внезапно нещо сиво се мярнало във въздуха отдясно — един от обикновените вълци не издържал на изкушението и се стрелнал напред, всъщност право към Дейвид. Дърваря сръчно замахнал с брадвата само веднъж, чуло се жалостиво квичене и вълкът тупнал на земята мъртъв, а главата му се търкулнала встрани отсечена. Глутницата шумно завила в хор, зверовете се засуетили на място, възбудени, но и уплашени. Човекът вълк изгледал мъртвото животно, сетне бавно извил глава и изръмжал срещу Дърваря, показали се дългите остри зъби, козината му настръхнала под ризата. Дейвид си рекъл, че се кани да ги нападне, а нахвърли ли се той, то и другите със сигурност ще го последват и тогава… Човешкото в това същество обаче, изглежда, надвило и то овладяло гнева си. Изправило се на задните крака отново и поклатило глава.
— Предупредил съм ги да стоят далеч от теб, Дърварю, но те гладуват, сам виждаш — бавно рекло то. — Имаме нови врагове, нови хищници, които ни отнемат храната. И все пак убитият не е като нас, Дърварю. Ние не сме животни. Но по-нисшите видове не могат да сдържат нуждите си.
В същото време Дърваря и Дейвид бавно отстъпвали към вратата, опитвайки се да скъсят разстоянието и да влязат в дома.
— Не се самозалъгвай, звяр — обадил се Дърваря. — Такова нещо като „ние“ няма, просто не съществува. Аз лично имам много повече общо с дърветата и почвата в гората, отколкото с теб и твоя вид.
Междувременно някои от вълците вече разкъсвали мъртвия си другар, но сред тях нямало никой от облечените в дрехи. Всъщност и те жадно поглеждали към трупа, но поне външно се опитвали да поддържат впечатление за самоконтрол. Съвсем явно било обаче, че го правят с много усилия, защото ноздрите им трептели при миризмата на кръв, видно било как се свиват и раздуват. Момчето било сигурно, че няма ли го тук Дърваря, те мигом ще го разкъсат и изядат. Зверовете от по-нисшия вълчи вид били открити канибали, готови да изядат себеподобния, но пък стръвта и апетитите на другите, облечените в опит да приличат на хора, се изявявали не по-малко красноречиво и убедително.