— Все по-дръзки и по-хитри стават и затова не можеш да ги убиеш лесно — обадил се застаналият зад него Дървар.
Момчето се извърнало, погледнало го в лицето.
— Преди години изобщо не биха посмели да излязат открито срещу мен, камо ли да нападнат. Но сега броят им се с увеличил, глутницата расте с всеки изминал ден, просто не зная как. И скоро вероятно ще се опитат да направят онова, за което отдавна се заканват — да завладеят кралството.
— Но бръшлянът ги нападна, нали? — рекъл Дейвид, все още невярващ изцяло в истинността на случилото се преди малко.
— Гората или поне тази гора тук има начини да се защитава — отвърнал Дърваря. — Тези зверове са противоестествени, заплаха за нормалния природен ред. Самият лес не ги желае тук. Но цялата работа има и друга страна, свързана с краля и отслабването на властта му. Нашият свят се разпада и с всеки нов ден се случват все по-странни и построили неща. Лупите са досега най-опасните сред новопоявилите се същества, защото те обединяват най-лошото от природата на човека и звяра, борещи се за постигане на пълно превъзходство над другите.
— Лупи ли казахте? — сепнал се Дейвид. — Така ли се наричат тези вълкоподобни зверове?
— Те не са вълци, макар че същинските вълци се движат с тях — обяснил Дърваря. — Нито пък са човеци, въпреки че ходят изправени, когато им се налага, а лидерът им се кичи със скъпоценности и хубави дрехи. Той самият се назовава Лерой, интелигентен е, амбициозен и толкова лукав, колкото и жесток. Сега се кани да се опълчи на краля, да воюва срещу него. Чувам разни истории от минаващи през нашата гора пътници. Разказват за големи вълчи глутници, кръстосващи страната нашир и надлъж — бели от севера, черни от изтока. Това става в отговор на призива на сивите им събратя и техните лидери — лупите.
И двамата се настанили край огъня, а Дърваря разказал на момчето една приказка.
Имало едно време едно момиче и то живеело край една гора. Жизнерадостно било то, пък и умно. Червен плащ носело, та ако се изгуби някога, лесно да го намерят. Защото червеният цвят винаги ще изпъкне ярко на фона на дърветата и храстите, нали? Годините си минавали и то вече не било момиче. Превърнало се в девойка, а тя ставала все по-хубава и по-хубава. Много момци идвали да искат ръката й, но тя все ги отпращала. Никой не бил достатъчно добър жених за нея, за никого не искала да се венчае, за по-умна от всеки срещнат мъж се смятала и затова мъжете не представлявали предизвикателство за нея.
Девойката си имала баба и тя живеела в къщурка насред гората. Често ходела на гости там, носела кошници с хляб и месо и винаги оставала да погостува на старицата за ден-два. Когато бабата почивала, девойката в червено излизала на разходка сред дърветата, похапвала диви ягоди и други вкусни горски плодове, беряла прекрасни цветя. Един ден тъкмо се разхождала из едно тъмно място и ето ти насреща и вълк. Той пръв я зърнал и се опитал да се измъкне незабелязан, но пък девойката била много наблюдателна и с остри сетива. Видяла го, застанала насреща му, право в очите го погледнала. И тутакси се влюбила, влюбила се в неизвестното, в необичайното, което съзряна там. Вълкът се извърнал и побягнал, но тя тръгнала подире му, така и двамата навлезли много надълбоко — чак вдън гори тилилейски. Звярът се опитал да й избяга, избирал места, където нямало нито пътечка, нито път, нито пък човешки крак някога бил стъпвал. Само че тя била прекалено находчива и лесно откривала дирите му, така преследването продължило дълго и все по-надалеч. Накрая на вълка му омръзнало и спрял. Извърнал се, оголил зъби, изръмжал предупредително, но тя съвсем не се уплашила.
— Сладки вълчо — прошепнала тя, — няма защо да се страхуваш от мен.
Протегнала ръка и го погалила по главата. Разрошила козината, ласките й го успокоили. А вълкът забелязал прекрасните й очи (тъкмо с тях да го вижда по-добре), усетил нежните и ръце (тъкмо с тях да го гали по-ласкаво), взрял се в сочните и червени устни (тъкмо с тях да го целува по-нежно). Тогава девойката се навела, целунала вълка. Захвърлила плаща, кошницата с цветята и легнала с него. Ето така се родило същество, което било по-скоро човек, отколкото звяр. Той бил първият от лупите, нарекли го Лерой, а след него имало и още много други. И още жени идвали, привлечени от девойката в червено. Тя обикаляла горските пътеки нашир и надлъж, подмамвала минаващите пътнички с обещания за сочни, дъхави боровинки, къпини и ягоди, за изворна вода, кристална и чиста, отпие ли от нея човек, отново се подмладява. Понякога излизала на края на гората край някое градче или селце, изчаквала да мине момиче или мома и я прилъгвала да влезе в гората с лъжливи викове за помощ.