Момчето изпитвало странно смесени чувства. Страх го било, разбира се, мъчели го сериозни съжаления, дори угризения за това, че постъпило така глупаво да изостави сигурността на собствения си дом и да навлезе в този непознат свят. Ужасно му се искало да може да се завърне към стария живот, колкото и трудно да изглеждало това. Но в същото време му се щяло да научи повече за тази тъй интересна чужда земя. А и обяснение за майчиния глас не било намерено, нали? Такива неща ли се случват с мъртвите? Може би те преминават в друг свят, като тукашния например? Или това е само междинно място, нещо като спирка по дългия път към един друг, отвъден свят? А може би майка му е била подмамена да попадне в капан? Или е станала някаква грешка? Може би не е трябвало да умира и сега се опитва да се задържи тук с надежда, че някой ще я открие и върне при любимите й хора? Не, не бива да се прибирам точно сега — казвал си Дейвид. И си повтарял, че ще остане, за да разкрие истината за майка си и ролята на този свят за съдбата й. А в краен случай онова дърво е маркирано, пътят назад може да се намери!
В същото време не забравял и баща си. Дали му липсва? Поредната мисъл затова предизвикала силна мъка и в очите му избликнали сълзи. Падането на германския самолет и експлозивният удар в земята вероятно е разбудил всички в къщата, сигурно вече е пристигнала армията и гражданската отбрана, за да отцепят района и предотвратят пожарите. Няма начин веднага да не забележат отсъствието му. Тогава ще тръгнат да го търсят, сигурно в настоящия момент точно това правят. Изпитал известно облекчение, дори удовлетворение, че отсъствието му ще го направи по-нужен и желан в бащините очи. Може би в този миг баща му искрено се тревожи за сина си, забравил е за работата, тайните кодове… Роуз и Джорджи?
Ами ако изобщо не съжаляват за това, че го няма? Така и така е изчезнал, може би животът им сега ще се облекчи? Баща му и Роуз ще се радват на нови спокойни отношения без него, без неприятности и мисъл за старото семейство… Ще си спомнят за него веднъж годишно — на датата на безследното му изчезване. А с времето и това ще отзвучи. Направо ще го забравят, я някой някога го спомене, я не. Също както чичото на Роуз — Джонатан Тълви. Че нали тя се досети за него само защото Дейвид задаваше въпроси на тази тема.
Опитвайки се да прогони черните мисли, Дейвид затворил очи и най-сетне се унесъл в сън. Сънувал баща си, Роуз и новото братче. А после го заизмъчвали кошмари: тъмни, злокобни неща излизат изпод земята недооформени, изчакват хорските страхове да им придадат живот и сила.
А в тези тъмни кътчета на съня му бродела и една гърбата фигура, кикотела се и победоносно подхвърляла закривената си шапка във въздуха.
На сутринта го разбудило тропане — Дърваря приготвял закуската. Похапнали твърд бял хляб на малката маса край задната стена, пили силно черно кафе от грубо изработени пръстени чаши. Навън вече леко светлеело зората давала първи признаци на живот. Дейвид рекъл, че е наистина много рано, вероятно слънцето ще изгрее по-късничко, но Дърваря веднага обяснил, че тук небесното светило почти не се вижда, и то вече от много години. Момчето се запитало дали пък това място не се намира много на север, там, където нощта зиме трае месеци и месеци наред, но пък знаел, че дори и в арктическия север дългите, тъмни зими се редуват през лятото с дни на обилна светлина. Но не, отговорило си само, тук не е Северът, това е някъде Другаде.
След като закусили, Дейвид си измил ръцете и лицето в голям купел, опитал с пръст да си почисти зъбите — доколкото може, разбира се. Привършил и се досетил за стария ритуал преди майчината смърт — да брои до двайсет при миенето на зъби, да внимава кое колко пъти докосва и ако числото е нечетно… И в същия миг усетил тишината и погледа на Дърваря върху себе си.
— Какво правиш? — запитал той.
За пръв път му било на момчето да чува такъв въпрос, озадачило се в опит да даде сносно обяснение на странното си поведение. Неудобно му станало, но избрало да каже истината.
— Измислих си едни правила — простичко отвърнало то. — Всеки ден ги правех, преди майка ми да умре, за да я предпазвам от зла участ, правя ги и сега. Мислех си, че помагат…
— А тогава помогнаха ли ти?