Дейвид поклатил глава.
— Не, мисля, че не. А може и да са, само че недостатъчно. Сигурно смятате, че са чудновати, пък и аз се държа странно, нали?
Страх го било да погледне Дърваря в очите, да не би в тях да види я укор, я присмех. Затова забил поглед в купела с водата, в собственото си леко разкривено отражение. След малко Дърваря заговорил.
— Е, всички робуваме на навици — тихо рекъл той. — Но те трябва да имат определен смисъл и да водят до видимо положителни резултати, иначе ще се превърнат в безсмислена самоцел. Представи си ги така: затворено в клетка животно, което се върти на едно и също място до безкрайност. И ако това само по себе си не представлява форма на лудост, определено води към нея.
Тогава се изправил и вдигнал брадвата, за да я покаже на Дейвид.
— Виж тук посочил той острието с пръст. — Всяка сутрин я чистя и точа. Проверявам къщата от край до край, за да се уверя, че прозорците и вратите са здраво залостени. Сетне излизам, обработвам земята, плевя, напоявам лехите. Тогава тръгвам на обиколка из горите, проверявам всичко, почиствам онези пътеки, които имат нужда. Има ли наранени дървета, помагам, с каквото мога да ги излекувам. Това са моите навици и изпълнението им ми доставя удоволствие.
Положил приятелска ръка на рамото на момчето и в изражението му Дейвид съзрял разбиране.
— Правилата и навиците са нещо хубаво, но те трябва да ти носят удовлетворение. А можеш ли честно да кажеш, че имаш полза от това броене и другите неща?
— Не — поклатил глава Дейвид, — но ме е страх, когато не ги правя. Боя се от онова, което може да се случи.
— Тогава си създай нови навици — такива, дето ще ти носят чувство за сигурност. Каза ми, че имаш братче. Наглеждай го, грижи се за него, с каквото и колкото можеш. Слушай баща си, но и втората си майка, обръщай й повече внимание. Работи у дома. Поливай цветята в саксиите и в градината, плеви я. Помагай на по-слабите от теб, защитавай ги, доколкото ти стигат силите. Ето такива навици придобий, нека те да бъдат ръководните в живота ти правила.
Дейвид кимал, но извърнал лице встрани от това на Дърваря, да не би последният да прочете истинските му мисли. Може би този мъж е прав, но как да намери в себе си сили да прави всички тези неща за Джорджи и Роуз? Сигурно ще открие начини да върши добрини някому, но не и на тези двамата, натрапили се в живота му насила.
А Дърваря събрал старите му дрехи — скъсаната пижама, мръсната роба, единствения окалян пантоф — и ги сложил в чувал от грубо зебло. Заметнал го през рамо, взел брадвата и отключил вратата.
— Къде ще ходим? — запитало момчето.
— Ще те върнем на твоята си земя.
— Обаче дупката в дървото нали изчезна?
— Ще се опитаме отново да я отворим.
— Но аз трябва да намеря майка си — настоял Дейвид.
Дърваря го погледнал и по лицето му се изписала тъга.
— Майка ти е покойница. Ти сам ми каза.
— Но нали я чух! Гласът й чух!
— Може би е бил нечий друг — подобен или нарочна имитация — отвърнал Дърваря. — Не твърдя, че зная всичките тайни на тукашния свят, но ще ти кажа, че той е извънредно опасно място, още повече че с всеки ден става все по-опасен и по-страшен. Ти трябва да си отидеш у дома. Водачът на лупите Лерой беше прав за едно нещо — аз не съм в състояние да те защитя напълно. В момента едва себе си опазвам жив. Хайде тръгвай — сега е най-подходящото за път време. Всички нощни хищници са дълбоко заспали, а пък най-злите от дневните тепърва ще се пробуждат.
Съзнавайки, че едва ли има голям избор, Дейвид покорно последвал Дърваря и двамата навлезли в гората. Вървели, вървели, от време на време Дърваря спирал, заслушвал се и мълком вдигал ръка в знак момчето да застине на място и да кротува. Така в път изминал близо час, а признаци за живот единствено давали птиците и насекомите.
— Къде са сега лупите и вълците? — запитал по едно време Дейвид.
— Опасявам се, че не са много далеч — отвърнал Дърваря. — Търсят храна или мърша по другите части на гората — там, където няма кой да им пречи. А след време отново ще се опитат да те отвлекат. Затова бързам да те отпратя, преди да са се върнали.
При самата мисъл за Лерой и глутницата Дейвид потръпнал. Представил си как му се нахвърлят изгладнели, озъбени и настървени, със закривени нокти и го разкъсват на части. Вече отлично разбирал каква цена би трябвало да заплати, за да потърси майка си в този свят, но пък в същото време изглеждало, че решението за завръщане у дома е вече взето от друг, поне засега. Успокоявала го мисълта, че по-късно отново може да дойде тук. В края на краищата нали вкопаната градина си е на мястото? Само дано германският самолет да не я е разрушил.