След време стигнали до поляната с исполинските дървета, откъдето Дейвид влязъл в света на Дърваря. Там последният внезапно застинал на място така неочаквано, че момчето се блъснало в гърба му. И какво да види, когато неспокойно надникнало иззад него?
— О, боже! — възкликнало то с уплаха.
Докъдето погледът му стигал, всяко дърво било белязано с канап, а всеки канап — намазан със същото зловонно вещество, използвано предния ден от Дърваря, с цел да отблъсква дивите зверове. Сега вече нямало начин да различат дървото, водещо към Дейвидовия свят. Момчето се разтичало наоколо, но усилията му били напразни. Дърветата си приличали като братя с еднаква гладка кора. Може би ще го намери по нараненото място, което Дърваря натрил с мъх? Но не, навсякъде повърхността изглеждала напълно незасегната, а най-странното било, че я нямало и пътечката, водеща към тази част на гората. Дори и Дърваря се озадачил относно посоките тук. Никъде не се виждали и останките на германския бомбардировач, изораните от него в горския килим следи били напълно закрити от нови листа и клонки. Сигурно са били нужни много часове работа и участието на стотици ръце — или може би лапи? — за да се постигне такъв резултат, помислил Дейвид. Възможно ли е подобно нещо да стане за една-едничка нощ, и то без по земята да се виждат следи?
— Че кой би могъл да го направи? — безпомощно запитал той.
— Злосторник с вълшебни умения — отвърнал Дърваря. — Например един измамен гърбушко със закривена шапка.
— Но защо? — запитал Дейвид. — Защо просто не е свалил оставения от нас канап?
Дърваря се замислил за миг, сетне казал:
— Да, само че не би му било толкова забавно. Пък и приказката нямаше да е същата.
— Каква приказка? — сепнал се Дейвид. — Какво искате да кажете?
— Ти си част от една приказка — отвърнал Дърваря. — Той обича да създава приказки. Събира си ги, цял чувал си има, много му се нрави да ги разказва. И сега се получава чудесна приказка, сам виждаш.
— Но как ще се върна у дома? — запитал Дейвид.
Сега, когато се оказвало, че няма обратен път, внезапно ужасно много му се прищяло да се прибере в своя си свят. Докато преди малко, когато Дърваря сякаш насила се опитвал да го върне там, на Дейвид повече от всичко друго му се искало да остане в тази чужда земя и да потърси майка си. Чудно нещо, нали?
— Въпросът е, че той не иска ти да се върнеш у дома — обадил се Дърваря.
— Ама аз никога нищо лошо не съм му направил — възразил Дейвид. — Защо се опитва тогава да ме държи тук? Защо е толкова зъл?
— Не зная истинската причина — поклатил глава Дърваря.
— А кой може да я знае? — отчаяно викнал Дейвид.
Защо този, Дърваря, вечно няма отговори на въпросите му? Няма ли някой друг тук, дето да знае малко повечко от него? Много го бива вълци да обезглавява и ненужни съвети да дава, обаче май нищо не разбира от случващото се в това кралство!
— Кралят може би — обадил се по едно време Дърваря замислено. — Кралят може да я знае.
— Но нали казахте, че вече не бил в състояние да контролира нещата, пък и никой отдавна не го е виждал?
— Това не означава, че не знае какво става — рекъл Дърваря. — Чувал съм, че имал една книга. „Книга за изгубените неща“ се казвала, най-ценното му притежание била. Държал я на скришно място в тронната зала на двореца. И освен него никой нямал право да я пипа. Казвали са ми, че съдържала отколешни знания и той я отварял в смутни времена, в трудни мигове на съмнения, тогава търсел в нея съвет и напътствия. Може би там ще има и отговор на въпроса как да си идеш у дома.
Дейвид погледнал Дърваря в очите, опитал да прочете мислите му. Странно се държал този мъж, струвало му се, че сега не му казва цялата истина за краля. Но преди да успее да му зададе друг въпрос, едрият мъж захвърлил чувала със старите Дейвидови дрехи в близкия храсталак, извърнал се и бодро закрачил назад.
— Да не ми тежи излишно — рекъл той през рамо. — Дълъг път ни чака.
Дейвид се озърнал, отново огледал дърветата великани с напразна надежда, но какъв друг избор имал, освен да последва Дърваря?
Когато след малко двамата се отдалечили достатъчно, скривайки се сред дърветата, изпод дебелите корени на исполинско вековно дърво изскочила уродлива фигура. Гърбата, с разкривени пръсти и закривена шапка на главата. Тя се разшавала сред храсталаците и шубраците с едрите, налели се къпини, откъдето сръчно измъкнала грубия чувал. Бръкнала в него, извадила горнището на пижамата, поднесла го към носа си, внимателно го подушила.