— Дошло дете… — прошепнало си това същество, — … изгубило се момче…
Метнало чувала през рамо и потънало в горските сенки.
XI
За изгубените в гората деца и по-сетнешната им съдба
Дърваря и Дейвид се завърнали в къщурката без премеждия. Там стопанинът напълнил с храна две кожени чанти, а от поточето зад дома налял бистра вода в две метални манерки. Дейвид забелязал, че сетне коленичил върху влажната почва и грижливо разгледал нечии следи. Само че за тях на момчето нищо не казал. А то издебнало сгоден миг и се приближило, за да огледа всичко само. Следите приличали на кучешки или, разбира се, вълчи. Във всеки случай животното било едро, а във вдлъбнатините все още имало малко вода, значи били пресни.
Този път Дърваря се въоръжил както подобава, освен брадвата взел лък, колчан със стрели и дълъг нож. А от долапа в къщата извадил широк и къс двуостър меч. Избърсал го внимателно от прахта, огледал остриетата и мълчаливо го подал на Дейвид заедно с подходящ кожен колан. До този миг Дейвид не бил държал истински меч в ръце, а оръжейните му познания се изчерпвали с игри на пирати с дървени саби. Сега с това истинско оръжие се почувствал някак по-възрастен, по-силен и смел.
Дърваря грижливо залостил и заключил вратата, поставил длан върху нея и склонил глава в кратка безмълвна молитва. Изглеждал тъжен, а Дейвид се почудил за истинската причина: може би не очаква да види дома си отново? Сетне двамата енергично закрачили сред дърветата в североизточна посока. Вървели бодро, с постоянна крачка, пътят им осветен от мъгливо, бледо зарево, което по тези места минавало за дневна светлина. Само че след няколко часа Дейвид здравата се изморил. Дърваря склонил да починат, но само за кратко време.
— Трябва да излезем от гората, преди да е паднала нощта — обяснил той и момчето не запитало защо, то било съвсем ясно.
Веднага си представило ужасяващия вой на вълците и предводителите им лупи.
Отново закрачили, сега Дейвид по-внимателно оглеждал околната природа. На повечето от дърветата не знаел имената, макар че някои характеристики изглеждали познати, та макар и объркани. Наблизо зърнал прилично на стар дъб дърво, а под вечнозелените му листа висели борови шишарки. Друго му заприличало на огромно коледно, със сребристи на цвят листа, обкичени с кръгли червеникави плодове. Повечето от дърветата обаче били голи. От време на време Дейвид срещал познатите му вече цветя, прилични на детски личица с широко ококорени, любопитни очички. Те внимателно следели вървящата двойка, а приближи ли тя, веднага затваряли защитните външни листа, изчаквайки опасността да отмине.
— Как се наричат тези цветя? — запитало момчето.
— Нямат име — отвърнал Дърваря. — Понякога деца се губят в гората и завинаги изчезват. Диви зверове ги разкъсват или стават жертва на зли люде. Земята попива кръвта им, а след време поникват ей тези цветя, обичайно далеч от мястото, където са издъхнали. И винаги растат на групи, също както събрани на едно място изплашени дечица. По този начин ги поменува природата. А гората винаги жалее за всяко изгубено дете.
Дейвид вече съзнавал, че Дърваря никога не поема инициативата да говори сам, а чака някой да го заговори. И затова решил да му задава повече въпроси, пък той да отговаря, както и доколкото може. Първо се поинтересувал за местната география. Научил, че кралският замък се намира на много мили оттук в източна посока, а районът по средата е слабо населен, тук-там имало по някое и друго неголямо селище, за разнообразие. Дълбока пропаст разделяла гората на Дърваря от отвъдните източни територии; трябвало да минат и през нея, за да продължат пътя си към замъка. На юг лежало голямо тъмно море, малцина се осмелявали да навлизат навътре в неговите води. То било винаги много опасно, разтърсвано от могъщи буря и високи вълни, същинско царство на морски зверове и водни дракони. На север и запад се простирали планински вериги, непроходими през по-голямата част на годината, с покрити със сняг и лед върхове.
Дърваря разказал и още подробности относно лупите.
— В миналото, преди появата на лупите, вълците били същества предсказуеми — обяснявал той. — Всяка глутница, средно на брой не повече от петнайсет-двайсет вълка, си имала територия, там ловувала, живеела и се размножавала. Когато се появили лупите, нещата много се променили. Първо глутниците започнали да се увеличават, съответно и териториите или просто границите се размили и никой не ги спазвал. А жестокостта надигнала глава повсеместно. В онези стари дни поне половината от новородените вълчета обичайно измирали. Особено когато храната не достигала, защото растящите се нуждаят от много храна, повече отколкото възрастните. Понякога ги убивали самите родители — в случай че заболеят или покажат признаци на полудяване. В повечето случаи в онова време вълците били добри родители, споделяли плячката с малките, защитавали ги, показвали обичта си с грижи.