Значи това е смъртта! Тесен капан, отгоре страшно тежи, затиска, задушава те пагубно. И така във вечността…
Погребението било една януарска сутрин. Земята била замръзнала, корава, опечалените облечени в дебели палта, с ръкавици и шалове. Когато го спускали в рова, ковчегът изглеждал съвсем къс. А приживе майка му била толкова висока! Значи смъртта смалява…
В последвалите седмици Дейвид опитвал да намери утеха в книгите най-вече защото спомените за майка му били неразривно свързани именно с тях. Сега книгите й били негови и той все по-често отварял онези, които му се стрували подходящи. Скоро осъзнал обаче, че се опитва да чете романи, които не разбира, поеми със стихове, които рядко се римуват, пък и не му били интересни. За някои неща питал баща си, но той нямал особени интереси към литературата. Времето у дома обичайно прекарвал над вестника, вечно с лула в устата, над него се виели тънки синкави струи, сякаш индианци изпращат димни сигнали. Много повече го вълнували събитията в съвременния свят, още повече че по това време Хитлеровите орди настъпвали навсякъде в Европа, напълно реално заплашвали и родната им страна. Преди години майката казвала, че и съпругът й обичал книгите, но с течение на времето загубил интерес към тях. Отдавна вече предпочитал вестниците с дългите им печатни колонки, шрифтове и букви, грижливо набирани на ръка от словослагателите — създатели на нещо, което ще загуби актуалност почти едновременно с появата си по будките за разпространение. Тоест новини, които са вече стари или остаряващи в мига на прочитането, бързо изпреварвани от галопиращите световни събития.
Историите в книгите мразят подражателите си във вестниците, казвала приживе майката на Дейвид. Вестникарските материали са като току-що уловена риба — заслужават внимание само докато са пресни. Те са още и като уличните гаменчета, дето продават вестниците — кресливи и досадни. А онова, което съдържа добрата книга — проза или поезия, разкази, приказки, умело написани, умно замислени, — е трайно и стойностно като делото на строги, но отзивчиви библиотекари в богато литературно хранилище. Вестникарските писания са несъществени и лековати като дим, с кратък живот, еднодневки. Корен не могат да пуснат, но пък са като пълзящи навсякъде бурени, закриващи слънцето на далеч по-достойни създания. Съзнанието на четящия вестници баща е задръстено с пискливи, вечно спорещи гласове и те заглъхват в мига, в който той обърне страницата и прехвърли вниманието си върху поредната статийка, за да бъдат заместени от други, все така вресливи и ехидни. Такива неща шепнела на Дейвид майката незлобливо и с усмивка, докато бащата се мръщел и дърпал лулата. Съзнавал, че говорят за него, но отказвал да им направи удоволствие, показвайки, че се дразни.
Така Дейвид се превърнал в наследник и хранител на майчините книги, наред със своите собствени — купувани или подарявани по различни поводи. Повечето съдържали стари легенди за рицари и войни, за змейове, дракони и морски чудовища, народни предания, детски приказки. Такива творения обичала майката като девойка — същите, които Дейвид й четял, докато болестта я надвивала и постепенно отнемала дъха и гласа й, превръщайки го в немощен шепот като шумолене на пергамент или скърцане на стари мебели. Чак докато силите съвсем я напуснали и тя предала богу дух. След смъртта й момчето се опитвало да отбягва същите книги, защото мъчително напомняли за нея и не му носели удоволствие. Само че как да обърне гръб на тези творби, те били така чудесни, наистина вълшебни! Не успявал да го направи, при това чувал техния зов. Да, те го зовели, изглежда, разпознавали в него по-особени качества — може би любознателност и доброта — или на него така му се струвало. Чувал гласовете им. В началото му говорели тихичко, сетне все по-високо и убедително.
Историите в тях били от време оно, наистина много стари, толкова, колкото и човешкият род, оцелели в течение на незапомнени времена, но единствено защото наистина носели голяма сила. Съдържанието им завинаги оставило трайна следа в съзнанието на Дейвид, нищо че самите томчета често стояли недокоснати някъде по библиотечните лавици. Всъщност то му осигурявало прекрасно бягство от действителността, а в същото време предлагало и една могъща паралелна реалност. Това били текстове стари и много чудати, намерили начин да съществуват извън страниците, които заемат. Светът на старите приказки съществува едновременно и независимо от нашия, така му казвала майката приживе. А понякога преградата помежду им изтънява и става толкова крехка, че двата свята се допират и преливат един в друг.