Но лупите въвели нови отношения спрямо младите: храна получавали само най-силните от тях, което било средно не повече от две-три вълчета на котило, а понякога и по-малко. А слабите не оцелявали — просто ги разкъсвали и изяждали. По този начин глутницата се поддържала в добра форма — силни животни, но с дълбоко променена природа. Днес те често се нахвърлят едни върху други, помежду им лоялност не съществува. Под контрол ги държи единствено властта на лупите. Понякога си мисля, че без тях те може би ще се върнат към старите си навици и живот.
Сетне Дърваря научил Дейвид как да различава мъжките от женските зверове. На вълчиците муцуните и челата били по-тесни, вратовете и раменете — по-слаби, краката — по-къси. Иначе на млади години били по-бързи от мъжките и по тази причина по-добри ловци и много по-опасни врагове. В старите дни често водач на глутницата била женска, но сетне лупите узурпирали и този естествен ред. И сред тях имало женски, но важните решения се вземали само от Лерой и приближените му мъжки.
— И може би в това се крие и една от слабостите им — добавил Дърваря. — Арогантността им ги подвежда да подценяват еволюиралия хиляди години женски инстинкт. Движи ги единствено амбицията за власт.
Тези животни никога не се отказват от потенциалната плячка — продължавал той. — В състояние са да я преследват на големи разстояния от порядъка на десет-петнайсет мили със значително по-голяма скорост от свойствената за човека. А сетне без почивка могат да изминат поне още пет мили. Лупите промениха и това, в смисъл че го забавиха — те предпочитат да вървят на задните крака изправени и вече не са така пъргави както едно време, но дори и на четири крака не са равностойни на обикновените зверове. Надявам се довечера да стигнем на едно място, където ще си намерим кон. Един човек живее там, с коне търгува, аз пък имам достатъчно пари да купя един за двамата.
Тук оформен път вече нямало. Дърваря разчитал на собствения си усет и чувство за ориентиране в гората. И все пак колкото повече се отдалечавали от дома, толкова по-често той спирал, оглеждал земята, търсел определени признаци като мъх и лишеи. Следял и формата на короните на дърветата, оставени от вятъра показателни следи по тях, за да е сигурен, че не са се отклонили от правилната посока. До този момент само веднъж минали покрай човешко жилище, но то представлявало руини. Дейвид изпитал странното чувство, че не е рухнало от времето, а по-скоро прилича на разтопено, като само каменният комин бил здрав — почернял, но цял. Загледал се най-внимателно и различил парченца застинала материя — втвърдена по останките на нагънатите от някогашна жега стени. Приближил се още повече, за да види ясно, че това са късчета заоблена светлокафява субстанция. Веднага я разпознал, както и слабия мирис, който издавала.
— Че това си е шоколад — обадил се той удивено. — И меденка с джинджифил!
Отчупил парче и тъкмо се канел да отхапе от него, когато Дърваря го избил от ръката му.
— Недей! — викнал той. — Може да изглежда и мирише приятно, но в него се крие опасност.
И тогава разказал следващата си приказка.
Имало едно време две деца — момче и момиче. Баща им починал, а майка им се омъжила повторно, но вторият баща се оказал човек зъл и проклет. Мразел децата, досаждало му присъствието им у дома. Пък и годината се случила лоша и тези чувства се задълбочавали все повече, защото реколтата била слаба, храната не достигала, голям глад настъпвал. А завареничетата изяждали част от храната вкъщи, нещо, с което не можел лесно да се помирява, свидело му се, предпочитал да я запази за себе си. Гледал ги и не можел повече да ги понася, особено когато посягали към скромната гозба, която готвела майката. И толкова се ожесточил, че си наумил да се отърве от тях. А и гладът му растял, мъжът оскотявал и тогава започнал да шепне на жена си защо да не вземат да изядат децата. Така хем ще се спасят от гладна смърт, хем и ще им остане за по-сетнешни дни, а подобрят ли се времената, жената може да роди отново. Майката се ужасявала от тези приказки, още повече знаела, че е възможно той зад гърба й да им посегне. В същото време съзнавала, че вече не може четири гладни гърла да храни. Затова един ден ги завела дълбоко, дълбоко в близката гора и там ги изоставила — да се оправят както могат.