Децата останали самички, уплашени до смърт, и плакали, плакали, докато съвсем изнемощели и първата нощ просто от умора заспали. Така поживели несретно и в мъка, справяли се самички, доколкото могат, но въпреки нищетата с време свикнали с гората и се научили да я разбират. Момичето било по-самоуверено и по-силно от братчето, затова лесно придобило умението да прави и залага капани за дребни животинки и птици, да краде яйца от гнездата им. Момчето било разсеяно, предпочитало да скита и да мечтае, пък и все наготово чакало — сестричката му да храни и двамата. Майката обаче много му липсвала, силно желаело да се завърне при нея. Понякога по цели дни не нравело нищо друго, освен да плаче от ранно утро чак до мрак. Все към стария живот го теглело, така и не съумявало към новия да се приспособи.
Един ден братът просто изчезнал. Сестрата го викала по име отново и отново, но той не се обаждал. Тогава тръгнала да го търси, а за да не си загуби пътя на връщане, след себе си ръсела цветни листчета. Така след време стигнала до малка поляна, а на нея какво да види — една съвсем необикновена къщурка. Стените били от шоколад и меденки с джинджифил, покривът — застлан с карамелени керемиди, а прозорците от разтопена чиста захар направени. В стените били залепени бадеми, карамелизирани плодове и фонданови резенки. Само като я погледнеш, сладко да ти стане, направо да си отчупиш и похапнеш да ти се прииска. И там заварила братчето — тъкмо отчупвало ядките от стените, а устата му била кафява от изядения шоколад.
— На се бой — обадило се момчето. — Тук няма никой.
Подало и късче отчупен шоколад, но сестрата не го взела. Забелязала, че братовите й клепки вече натежават за сън, изяденото май го унасяло, такъв чудесен вкус, изглежда, имала тази къщичка. Опитала да отвори вратата, но тя се оказала заключена. Надникнала през прозорците, но отвътре имало спуснати пердета. Не посмяла да опита шоколада или другите вкусни неща, защото нещичко й подсказвало, че тази къща е опасна, но пък мирисът на какаото бил толкова приятен, че накрая я изкусил и тя отхапала едно парченце. Прекрасно било на вкус, а стомахът й заламтял за още. Тогава постъпила като брат си и двамата чупили и яли, чупили и яли, докато се натъпкали здравата, излегнали се на тревата и потънали в дълбок сън.
Когато се пробудили, вече не били на същото място, а в къщата, затворени в окачена на тавана клетка. Една зловонно смърдяща старица клечала край огнище с пещ отгоре му, подреждала пънове и тресчици и неясно мърморела под нос. В краката й се валяли кости и костици — останки от предишните й жертви, все малки дечица.
— Прясно месце в пещта… — сега децата чули думите й по-ясно. Пресно месце за гладното бабче…
Момченцето заплакало, а сестрата се опитала да го приласкае и успокои. Старицата се изправила, пристъпила към клетката, надникнала през решетката. Отблъскващо грозно било това същество — лицето му цялото в черни брадавици, а зъбите изтъркани и закривени, същински надгробни камъни.
— Кой ще е пръв, а? — попитала дъртата вещица с гъгнив глас.
Момчето закрило лице с длани, сякаш така можело да избегне погледа на старицата. Сестра му обаче била по-смела.
— Мен вземи — рекла тя. — Аз съм по-едра и по-сочна от брат ми, чудесно печено ще излезе от мен. А докато ме изядеш, него можеш да угояваш, така ще си имаш храна за по-дълго време.
Старицата избухнала в дрезгав, писклив смях.
— Умно момиче — рекла тя. Ама не чак толкова умно, че да избяга на бабчето от зъбките, нали?! Ха-ха-ха!
Отворила вратата на клетката, пресегнала се, грабнала момичето за вратлето. Измъкнала го, заключила клетката и помъкнала бедното дете към пещта, която вече се сгорещявала.
— Няма как да ме вкараш цялата там — обадило се момичето. — Много ти е малка пещта.