— Проклятие! — възкликнал Дърваря.
— Какво има? — недоумявал Дейвид.
— Гарван.
И с тези думи свалил лъка от гърба си, на тетивата опънал стрела. Приклекнал, прицелил се и я пуснал. Точен бил. Гарванът се сгърчил, острието пронизало тялото му, пък рухнал тежко на земята недалеч от Дейвид, мъртъв, окървавен.
— Нечестива птица — рекъл Дърваря с отвращение, затиснал трупа с крак, та измъкнал стрелата.
— А защо я уби? — запитало момчето.
— Гарванът е съюзник на кръвожадните вълци в лова им. Лети горе, насочва ги към плячката — сега сочеше нас. За възнаграждение му оставят очите на жертвите — да ги кълве. И нашите му се дощели, гадината му с гадина.
Извърнал се назад към пътя, по който дошли.
— Сега вече ще трябва да разчитат единствено на обонянието си. Но скъсяват разстоянието помежду ни, бъди сигурен. Трябва да побързаме.
Продължили напред, сега вече почти тичали, макар че били доста изморени. Така стигнали края на гората и излезли на високо плато. Пред тях зейнала огромна бездна, стотици метри в дълбочина и много, много широка. На дъното й се извивала река, от тукашната височина тя изглеждала тъничка като канапче, от ниско нейде долу между стените на каньона долитали звуци, наподобяващи птичи крясък.
Дейвид пристъпил към ръба на пропастта и внимателно се надвесил, та погледнал надолу да види кой ги издава. И веднага зърнал птица, далеч по-едра от всяка жива, виждана досега. Тя плавно се плъзгала във въздуха, понесена от могъщата сила на теченията в каньона. Взрял се в краката й — голи, удивително прилични на човешки, а пръстите — удължени, извити като хищни птичи нокти. С широко разперени ръце, от тях излизат гънки тънка, опъната кожа, досущ крила, дълга бяла коса се вее във вихъра на вятъра. Изведнъж тази фигура запяла с висок, прекрасен глас, а Дейвид отлично различавал странните думи:
Други гласове подели песента, отекнало ехо, бездната го поела, понесла го надалеч. Сега Дейвид различил още подобни, летящи в пространството между стените на бездната, същества. Най-близкото се — завъртяло, преметнало се във въздуха, същински самолетен лупинг, едновременно красив, но и злокобен, излъчващ заплаха. Сега Дейвид успял да види голото тяло по-добре. И веднага извърнал очи — засрамен и притеснен.
Женско било — старо, с люспи вместо кожа, но все пак женско. Противно на волята си отново погледнал към него — сега то бавно снижавало, летейки в спираловидни кръгове. Изведнъж прибрало крилете към издълженото, аеродинамично тяло и падайки бързо, се насочило право към каменната стена на каньона с издадени напред крака. Те се стрелнали към камъка и Дейвид ясно видял как нещо се загърчило в закривените ноктести пръсти. След малко разбрал какво е — малък кафеникав на цвят бозайник, на ръст колкото катеричка. Лапичките му отчаяно, безпомощно махали във въздуха, докато хищникът го отскубвал от скалата. А той променил посоката и се насочил към група пораснали в скалната стена храсти, току под мястото, където било момчето. Там се заел да го разкъсва, като пищял остро, триумфално. Привлечени от крясъците, към него се насочили подобните му същества, но той изпляскал предупредително с крилата и засъскал силно, тогава съперниците се отдалечили. Сега Дейвид имал възможността да огледа лицето по-добре — приличало на женско, само че доста по-издължено и слабо, уста без устни, затова острите като кинжали зъби били постоянно оголени. Те се забили в плячката, разпорвайки козината и плътта, струйки алена кръв оплискали злокобните, хищни черти.
— Ето това го наричат Котилото — обадил се гласът на Дърваря зад него. — Харпии. Още едно зло, пръкнало се да върлува в тази част на кралството.
— Харпии — бавно повторил Дейвид.
— Ти досега виждал ли си подобни същества? — запитал едрият мъж.
— Не — отвърнало момчето. — Не и в действителност.
Но съм чел. Виждал съм илюстрациите в книгата с древногръцките митове. Божества на вихъра, мрака и смъртта. И не знам защо ми се струва, че те тук — в тази приказка — място нямат, но пък ето ги там долу…
В следващия миг му призляло и се отдръпнало от ръба на бездната. Само да надникне надолу още веднъж и…
— Как ще минем оттук? — запитал Дейвид след малко, когато се почувствал малко по-добре.