— Има начини — един мост по-нататък, на около километър оттук отвърнал Дърваря. — Но там трябва да сме, преди да се е стъмнило.
Повел Дейвид покрай гората, по възможност по-надалеч от опасния ръб на каньона. Но и оттук ясно се чувало плющенето на крилата на харпиите, а на Дейвид му се струвало, че от време на време нечия глава се подава над пропастта и хищните очи ги оглеждат злобно, отмъстително.
— Не се страхувай — обадил се Дърваря. — Те са същества боязливи. Паднеш ли им вътре, още във въздуха ще те сграбчат и разкъсат, дори и ще се сбият коя повече да докопа, но тук никога няма да се осмелят да нападнат.
Дейвид кимал в отговор, но вътрешно не бил убеден. По тези земи, изглежда, гладът бил най-могъщият фактор и неизбежно би надвил всякакъв страх или боязън, мислел си той. А тези харпии и цялото им Котило изглеждали изтънели и изгладнели до лудост — досущ, както и вълците.
Повървели още известно време, а ехото от стъпките им се редувало с плясъка на харпиеви крила. По едно време съзрели два моста над бездната, съвсем еднакви — направени от съединени с неравни дъски опънати въжета. На Дейвид му се сторили доста паянтови и опасни, а Дърваря ги загледал силно изненадан.
— Два моста? — възкликнал той с почуда. — Но на това място преди имаше само един.
— Е… сега пък са два — делово рекъл Дейвид.
Не виждал нищо лошо в това да имат някакъв избор, а може би наистина било нужно да са повече — тук друг път и други възможности да минеш над бездната нямало. Освен да умееш да летиш и да си готов да рискуваш в бой с харпиите.
В същия миг дочул шума — някъде наблизо жужали мухи. Момчето проследило с поглед, а сетне и последвало Дърваря, който се насочил към полянка току отвъд края на гората. На нея самотно стърпели развалините на къща с конюшня. Веднага се виждало, че мястото е отдавна изоставено. Пред конюшнята лежали останките на кон, повечето от месото, изглежда, отдавна било отделено от трупа и изядено. Дърваря надникнал през прозореца на дома. Сетне се върнал при момчето с наведена глава.
— Няма го онзи човек — въздъхнал той. — Изглежда, че е избягал — вероятно с останалите си живи коне.
— Това работа на вълците ли е? — запитал Дейвид.
— Не, някой друг е бил тук…
Върнали се към бездната. Тогава една от харпиите излетяла от низините й и хищно ги загледала от разстояние, а крилата й шляпали във въздуха, за да я задържат на едно място.
В същия миг се чул съсък, тялото й подскочило и се загърчило конвулсивно. От гърдите й стърчал силно назъбеният сребърен връх на завързан с въже харпун. Съществото сграбчило острието с две ръце и се опитало да го извади, но усилията му били напразни. Тласъците на крилете отслабвали, сетне съвсем секнали и то стремително полетяло надолу. Въртяло се и се извивало, докато въжето, идващо някъде откъм невидимата за Дейвид и Дърваря вътрешна стена на каньона, се изпънало. Тогава трупът отново подскочил и се разтресъл, сетне с грозен тъп звук се ударил в скалната маса отсреща му. Двамата се надвесили над ръба съвсем навреме, за да забележат как някой вече тегли въжето с мъртвата харпия нагоре към пещерен вход в стената. След малко тялото стигнало до пещерата и невидимият стрелец го изтеглил в нея.
— Брей! Какво беше това! — възкликнал Дейвид.
— Тролове — обадил се в ответ Дърваря. — Това обяснява и втория мост.
Пристъпили към двете съоръжения и чак сега забелязали забитата в скалата между тях каменна плоча с грубо издълбан в нея текст.
— Но това е гатанка! — възкликнал Дейвид.
— А какво означава? — запитал Дърваря.
На този въпрос не било чак толкова трудно да се отговори тук имало игра на думи със скрито значение вероятно относно избора между двата моста. Дейвид не бил виждал живи тролове, но пък отдавна го омайвало присъствието им в многобройни приказки и книги с приказно съдържание. Представял си ги като призрачни, зловещи същества, дето живеят под мостовете и задават трудни въпроси на пътниците — отговорят ли правилно — пускат ги да минат, иначе ги убиват и изяждат. Обаче внезапно изскочилите от пропастта две фигури със запалени факли в ръце не изглеждали точно така, както очаквал. От Дърваря били доста по-дребни, иначе с набити и здрави, широки тела, крака като дънери, а кожата им досущ слонска — силно сбръчкана и много дебела. Гръбнакът им удебелен отзад на гърба с роговидни израстъци като на динозаврите, а лицата им като на маймуни — ама от най-грозните, при това с пъпчиви, съсухрени лица, сякаш от тежка форма на акне страдат. Застанали пред мостовете — всеки пред един от тях — с неприятно ухилени физиономии, а очичките им мънички, червенички, злокобно блещукат под светлината на факлите.