— Хайде да вървим — викнало момчето на Дърваря и тръгнало към десния мост, а стоящият отпред трол отстъпил встрани, за да го пропусне да мине.
Стъпило на първите дъски, сграбчило здраво заместващите парапети въжета. Отлично съзнавало, че сега животът му зависи от това дали изборът е бил правилен, и вече не се чувствало толкова уверено в себе си. В същото време виждало мяркащите се току под краката му харпии и това го плашело още повече. Но решителната стъпка била направена, за връщане назад било късно. И така пристъпвало отново и отново напред, стискайки въжетата с все сила, опитвайки да не гледа надолу. Напреднало доста, когато изведнъж усетило, че Дърваря го няма зад него. Спряло и се извърнало.
От леса надничали огнените вълчи очи, същински въглени. И ето ги зверовете, излизали един по един, с настръхнала козина и оголени зъби. Бавно напредвали към Дърваря, обикновените, примитивни вълци отпред, отзад — лупите, лукаво изчаквайки по-нископоставените им братя и сестри да надвият въоръжения човек. Троловете бързо се скрили, съзнавайки безсмислието да задават въпроси на диви зверове.
— Хей, хайде, идвайте! — викнал Дейвид с все сила. — Има още време, хайде!
Но Дърваря не помръдвал. След малко извикал през рамо:
— Побързай, момче, побързай! Аз ще ги задържа колкото мога повече. А стигнеш ли отсреща, срежи въжетата. Чуваш ли ме? Въжетата прережи!
Дейвид поклатил глава.
— Не мога — рекъл той и се разплакал. — Трябва да дойдете с мен. Имам нужда от вас!
А в същия миг вълците се нахвърлили върху едрия мъж вкупом, почти като един.
— Бягай! — ревнал Дърваря, а оръжията в ръцете му засвяткали.
Дейвид зърнал кървав фонтан и смъртта на първия вълк. Сетне рухнал и втори, и трети, но зверовете били вече навсякъде около Дърваря, в плътен полукръг, щракали със зъби и нападали, а няколко се опитали да го заобиколят, за да хукнат към моста. И отправяйки последен отчаян поглед към храбрия едър мъж, Дейвид побягнал. Бил почти на средата на пътя, целият мост се тресял и подскачал от всяко негово поредно движение. Ехото отнасяло звуците отстъпките му надалеч, връщало ги отново и отново. А скоро се чули и други стъпки по дъсчените стъпала — били на вълците. Дейвид хвърлил светкавичен поглед наляво и разбрал, че не успявайки да заобиколят Дърваря, част от нападателите са хванали левия мост в надежда да го изпреварят и причакат отсреща. При това напредвали сравнително бързо, следвани по петите от луп в останки от бяла рокля и златни висулки на ушите. От устата му висял червеният език, дълги слюнки се точели надолу, звярът се облизвал и изведнъж се обадил с почти момичешки глас:
— Бягай, бягай, ама да видим каква ще ти бъде ползата! И на другата страна ще си бъдеш същият на вкус, нали! Ха-ха-ха!
Дейвид усещал ръцете си изтръпнали, голяма била умората от стисканото на въжетата, вече му се виел и свят от непрестанното люлеене на моста. Отляво вълците били почти наравно с него. Рекъл си, че едва ли ще успее да ги изпревари. Дали изобщо ще успее да стигне до другия край?
В същия миг съседният мост изпращял и се разпаднал, водещият вълк полетял надолу в бездната. Изхвърчали харпуни, троловете не били в състояние повече да сдържат стръвта си, отлагайки получаването на полагаемата им се плячка. Веднъж стъпили на фалшивия мост, вълците сами се обрекли на смърт. Един подир друг назъбените остриета на харпуните намирали жертвите си, зверовете политали надолу, а троловете вече дърпали въжетата, прибирайки полумъртвата плячка. Оставал само лупът. Той извил гръб, напрегнал всички сили и в последния миг на срива отскочил от моста, за да се приземи почти благополучно отсреща. Там се подхлъзнал на ръба, но успял да запази равновесие, изправил се на задните крака и надал победоносен вой. А в този миг отгоре му паднала сянка.
От низините излетяла една от харпиите, видимо по-стара, по-едра и по-силна от останалите. Ударила звяра с тяло и го съборила в пропастта. В момента на падането му острите й нокти се забили в него и го понесли надолу. Лупът щракал със зъби, въртял глава и опитвал да досегне нападателката с лапите, но битката била предварително загубена за него. И докато Дейвид гледал надолу в ужас, появила се втора харния, която забила ноктести пръсти във вълчия врат. Двете чудовищни жени запляскали с криле, отстъпвайки в противоположни посоки, а звярът бил буквално разкъсан на две.