Дърваря все така безстрашно въртял двете си оръжия, но вече водел безнадеждна битка, обречена за него самия. Дейвид ясно виждал как при всеки удар някой от вълците пада мъртъв или ранен, но мъжът вече бил уморен, а вълците били много. И ето — в един миг рухнал на земята напълно изтощен, а те заедно наскачали отгоре му.
— О, не! — гневно, но сломено изпищял Дейвид. Неговият приятел обаче бил вече напълно скрит под истинска топка космати тела, бляскащи зъби и нокти.
Нямало много време да тъжи за Дърваря, защото в същия миг зърнал два едри звяра от лупите — прескочили биещите се и хукнали по моста след него, а подире им още два освирепели вълка. За щастие вече приближавал отсрещната страна на бездната, стъпил на твърда земя, измъкнал меча. Обръщайки се назад, видял, че лупите са вече почти на средата. Четирите носещи въжета на висящия мост били закрепени върху два дебели пилона, побити в скалата на ръба на пропастта. Замахнал с късото широко острие, почти успял да пререже първото. Ударил отново и го прекъснал, а мостът изпращял и се наклонил силно вдясно, изхвърляйки задните два вълка направо в каньона. Тогава чул радостните крясъци на харпиите — падала още храна! Сега крилете им плющели силно, цялата харпиева орда връхлетяла върху падащите. Само че лупите на моста успели да се задържат на все още здравото въже и трескаво се опитвали да излязат на твърда земя. Момчето ударило второто въже с все сила, а зверовете завили панически. Мостът отново се раздрусал, но въжето не било прекъснато докрай. Тогава Дейвид хванал оръжието с две ръце над глава и отново замахнал колкото му стигали силите. Второто носещо въже се разкъсало и лупите гибелно полетели надолу, съпровождани от радостните крясъци на чудовищните крилати жени.
Дейвид въздъхнал, взрял се в отсрещния бряг. Дърваря вече го нямало, а към гората се точела кървава диря. Веднага се виждало къде са го отвлекли вълците, а на мястото стоял единствено техният водач — контето Лерой. Както винаги облечен в бялата риза и червените бричове, той втренчено гледал към момчето и в очите му се четяла неприкрита омраза. В следващия миг издигнал муцуна към небето и надал протяжен вой в памет на загиналите събратя. Но не си тръгнал, а останал да стои там, впил злобно поглед в гърба на момчето. Дейвид се изкачил по неголям хълм, прехвърлил билото и се скрил от другата му страна, ридаейки тихичко за гибелта на спасилия живота му Дървар.
XIII
За джуджетата и раздразнителната им понякога природа
Не след дълго Дейвид се озовал на покрит с чакъл и камъни бял друм, издигнат над нивото на околната земя. Пътят се виел, заобикаляйки различни препятствия на терена на едно място поточе, на друго — горичка с гъсти шубраци или група скали. От двете му страни имало канавки, а отвъд тях — бурени и трева до края на тукашната гора. Тези дървета били по-дребни и по-редки в сравнение с леса от отвъдната страна, а някъде далеч зад тях се издигали скалисти възвишения. Изведнъж се почувствал много, много изморен. Преследвачите ги нямало, но с тях сякаш изчезнала и цялата му енергия. Ужасно му се доспало, но се боял да почива на открито, още повече в близост с бездната. Непременно трябвало да си намери някъде подслон. Съзнавал, че вълците никога няма да му простят случилото се на моста. Ще намерят други начини да се прехвърлят през пропастта и отново ще тръгнат по следите му, почти бил сигурен в това. Инстинктивно обърнал очи към небето, но за щастие никъде не видял следящи го птици както гарвана — вероломния съюзник на кръвожадната глутница.
Решил да се подкрепи, извадил хляба, похапнал, отпил от водата. Почувствал се по-добре, но само за миг, защото и чантата, и провизиите в нея напомняли за Дърваря. Очите му отново се навлажнили, но стиснал зъби и си рекъл, че няма да си позволи да плаче. Станал, преметнал торбата през рамо и в същия миг се сблъскал с току-що излязло от ниската канавка вляво брадато джудже.
— Хей, внимавай къде ходиш, бе! — гневно се сопнало то.
Било високо почти метър, облечено в синя рубашка, черни панталони и черни ботуши чак до коленете. На главата му се кипрела дълга синя шапка с малко звънче на върха, а то, изглежда, било счупено, защото не издавало типичните весели звуци. Лицето и ръцете му били доста замърсени, на рамо носело кирка. Носът му червенеел, същински домат, брадата стърчала напред бяла, възкъса, зацапана с остатъци от храна.
— Извинявайте — откликнал Дейвид.
— Ще се извиниш, я! Къде ще ходиш!