— Просто не ви забелязах.
— Така ли? И какво значи това сега, а? Не ме бил забелязал, а!? — развикало се джуджето и заканително размахало кирката. — Малък ти се виждам, а, дребен? На ръста ми се подиграваш, така ли? Ръсист си ти, значи!
— Ама наистина сте си дребен — отвърнал Дейвид, но побързал да добави: — Но в това нищо лошо няма. И аз съм дребен в сравнение с други хора.
Само че джуджето вече изобщо не слушало, а с все сила се развикало, махайки с ръка към група свои събратя, задали се откъм гората. Джуджетата вървели в колона по един с нарамени инструменти и вече наближавали пътя.
— Хей, братя, — ей тоя тук вика, че съм бил дребен!
— Шибана наглост! Ръсизъм! — обадил се глас от колоната.
— Хей, другарю, задръж го тоя, докато дойдем — викнал друг, сетне побързал да запита: — А голям ли е?
Джуджето измерило Дейвид с очи.
— Не е много едър. Колкото джудже и половина, кажи-речи джудже и две трети.
— Ей сега идваме и ще го оправим — обадил се трети.
Внезапно Дейвид се оказал обграден от неголяма група дребни, враждебно настроени човечета. Те се развикали за „права“ и „свободи“ и всяка казана приказка завършвали все по все един и същи начин: „аре стига с тая работа“. До едно били мръсни, а звънчетата по шапките им — счупени. Най-близкото безцеремонно сритало Дейвид в глезена.
— Ох! Боли! — изохкал той.
— А, виждаш ли — боли? Значи сега загряваш к’во ни е на нас рекло същото джудже.
Суха, малка ръка опипала чантата му, друга се опитала да му измъкне меча. Трета го сръгала тук и там просто така — ужким на шега.
— Хей, това е достатъчно! — възмутил се Дейвид. — Стига толкова!
Замахнал с торбата ядосано и удовлетворено констатирал, че тя помела двама от досадниците и направо в канавката ги повалила. А те театрално се затъркаляли в нея, сякаш са жестоко пострадали.
— Защо ги правиш тези номера? — обадило се първото джудже.
— Защото ме ритнахте и ударихте.
— Няма такова нещо.
— Напротив, имаше. И торбата се опитахте да ми откраднете, че и меча.
— Глупости.
— Ама това е някакъв абсурд! — ядосал се Дейвид. — Направихте го и отлично знаете, че е така!
Сега джуджето навело глава и като не знаело какво да каже, засрамено заритало съседните камъчета.
— Е, да, може и да си прав — казало то след малко. — Може. Извинявай.
— Няма нищо — отвърнал Дейвид добродушно.
Тогава се навел и помогнал на падналите да се изправят. Оказало се, че никой не е наранен, а чак сега забелязал, че останалите се подхилвали.
— Също както в Класовата борба, нали, другарю? — обърнало се едно от хилещите се джуджета към съседа си.
— Вярно, другарю — отвърнал този достоен мъник. — Трудещите се трябва да се борят срещу всички форми на класово потисничество.
— Никакъв потисник не съм ви аз на вас — възразил Дейвид.
— Обаче би могъл да станеш, ако поискаш, нали? — обадило се пак първото джудже и патетично размахало юмруче под носа му.
Веднага се виждало, че много му се иска някой наистина да се опита да го потиска и експлоатира, за предпочитане неуспешно, разбира се.
— По принцип да, възможно е — отвърнал Дейвид, колкото да му достави удоволствие.
— Ура, другари! — викнало джуджето. — Противопоставяме се на всяка форма на икономически гнет! Пролетариатът разкъсва оковите си!
— Ура! Ура! — завикали и другите в хор. — Какво друго може да загуби работническата класа, освен оковите си!
— Но вие нямате окови! — удивил се Дейвид.
— Оковите ни са метафорични — гордо обяснило джуджето, впечатлено от току-що изречената задълбочена мисъл.
— Ейййй — поклатил глава Дейвид.
Всъщност, честно да си каже, съвсем не знаел що за чудо е това нещо — метафорични окови. Още повече че наистина изобщо не разбирал за какво точно говорят тези седем джуджета. Иначе броят им бил точен, поне в това бил сигурен.
— А имена имате ли си? — хрумнало му да запита по едно време.
— Имена ли? — откликнало същото джудже. — Имена? Естествено, че си имаме… аз например… — прокашляло се то самодоволно — … съм другарят Първи. Значи Първи брат. А ето ги тук другарите Втори брат, Трети брат, Четвърти брат, Пети брат, Шести брат и Осми брат.