Точно тогава започнали бедите.
И лошите неща.
Именно тогава на Дейвид се явил и Гърбушкото.
II
За Роуз и доктор Мобърли, както и за смисъла на множество дребни неща
Странно или не, но Дейвид запомнил, че скоро след смъртта на майка си почувствал почти облекчение. Ставало дума именно за такова състояние и то предизвикало у него угризения. Но то било усещане двояко и особено, защото в същото време съзнавал, че нищо не е в състояние да върне майка му обратно, и страдал. Независимо от думите на свещеника, че се намира на по-добро, по-щастливо място и на болките й е настъпил край. Не помагали и твърденията, че е постоянно около Дейвид и бди над него, нищо че той не я вижда. Че може ли една невидима, безтелесна майка да ходи с теб на дълги летни разходки, да ти разказва интересни неща и от бездънната съкровищница на знанията си да черпи отговори на всичко, което я запиташ — като например как се нарича това дърво или ей онова цвете там? Да ти помага, когато си пишеш домашните, поправяйки някоя и друга правописна грешка, да разяснява смисъла на непознато стихотворение и навела се над теб, да усещаш познатото ухание на парфюм? Може ли един нетленен дух да ти чете забавни неща през студените есенни вечери, когато огънят весело пращи в камината, дъждовните капки потропват по прозорците, а в стаята мирише на дървесен дим и препечени кифлички?
Дейвид помнел и друго: през последните тъжни, проточили се болезнено месеци майка му не била в състояние да прави, което и да е от тези неща. Предписаните от докторите лекарства я правели сънлива, отпаднала. Не можела да се съсредоточава дори и за нещо съвсем простичко, още по-малко да ходи на дълги разходки. А някъде почти към края Дейвид вече не бил сигурен и дали го разпознава. При това вече около нея и намирисвало особено — не отблъскващо, просто особено, като например стари, отдавна неносени дрехи. Нощем проплаквала насън, а баща му я прегръщал и приласкавал в опит да облекчи болката. Когато състоянието й се влошавало повече, викали лекар. Сетне болестта преминала в критична фаза, една нощ дошла линейка, отвела я в болница. Само че каква ли болница била тя — неистинска, казвал си Дейвид, защото в нея никой не оздравявал и никога повече не се завръщал у дома. Там болните лежали тихо, все по-рядко ставали и говорели, докато някой ден настъпвала гробовна тишина, а утринта заварвала нечие легло празно.
Тази неистинска болница била доста далеч от тяхната къща, но бащата посещавал болната през ден вечер след работа и вечеря. И момчето ходело с него в стария им форд осмица поне два пъти седмично, макар че така му оставало съвсем малко време за подготвяне на домашните. Бащата се уморявал много и Дейвид се питал откъде ли взима енергия сутрин да става, да приготвя закуска, да го изпраща на училище, а сетне пак да ходи на работа. После, връщайки се, отново да се заема с домашните дела, да прави чай, да помага на сина в уроците, да посещава майка му в болницата и пак да се връща у дома, да го слага да спи с целувка, а сетне и вестника да прочита час преди лягане.
Една нощ момчето се пробудило с пресъхнало гърло, тръгнало към кухнята да си вземе вода и слизайки на долния етаж, заварило баща си да спи в гостната на креслото с увиснала глава и търкалящ се в нозете му вестник. Било три часа след полунощ. Не знаело как да постъпи, но накрая решило да го събуди, защото помнело как то самото веднъж заспало във влака по същия начин, а сетне вратът го болял дни наред. Баща му изглеждал изненадан и леко ядосан, че го будят, но сетне станал и се прибрал в спалнята си на горния етаж. А Дейвид се запитал дали това е първият път, когато е заспал така — напълно облечен, при това не в собственото си легло.
Но майчината смърт, за нея самата истинско спасение от страданията, означавала и още други неща: край на уморителните, сякаш безкрайни пътувания до голямата жълта сграда на неистинската болница, където хората чезнели и се смалявали, за да потънат в небитието. Край на заспиването от преумора в креслата, край на набързо приготвените вечери. У дома обаче настъпила гробовна тишина, както става, когато отнесат домашния часовник на поправка. Не след много човек усеща отсъствието му, защото го няма вече онова познато, успокоително тиктакане и то започва да му липсва.