— Я да си траеш, нахал дребен!
Сетне огромната жена протегнала към Дейвид голямата си бяла ръка и тромаво направила реверанс.
— Аз съм Снежанка — рекла усмихнато, а гънките по лицето й се надиплили. — Приятно ми е да се запознаем, значи.
Дейвид също протегнал ръка и с ужас видял как дланта му потъва в огромната маса бяла отпусната плът на Снежанка.
— Дейвид се казвам.
— Ааа, Дейвид значи, хубаво име — отвърнала Снежанка и се изкикотила, гушите й се разтресли, сякаш преливат, а главата й започва да се топи. — Ти сигурно си принц, а?
— Не, не съм — отвърнало момчето. — Съжалявам.
Снежанка разочаровано поклатила глава, освободила ръката му и се опитала да завърти един от пръстените, но той не помръдвал, толкова бил стегнат.
— Хм, значи може би благородник?
— И такъв не съм.
— Е, тогава си син на благородник с голямо наследство, дето му влиза във владение на осемнайсетия рожден ден, а?
Сега Дейвид се престорил, че се замисля.
— Хм, отговорът отново е не.
— Брей, ами тогава к’ъв си? Само да не си от ония скучни другари, дето се дотрисат тука за работническата класа и икономическия гнет да ми дрънкат! Аз вас съм ви предупредила: няма да ви слушам безкрайните дивотии за революции някакви си. Не и преди да съм си пила чая.
— Но ние наистина сме жертви на икономически гнет — обадил се Първи.
— Ами че как няма да си угнетен! — викнала Снежанка. — Само се виж — педя човек, едно нищо значи! Я беж да те няма, чая да сложиш да ври, че да не си загубя доброто настроение, тогава ще ти разкажа кой е угнетен! И да си сваляте ботушите! Кални стъпки по пода не искам! Нали вчера чистихте!
Джуджетата забързано свалили ботушите и заедно с инструментите ги подредили покрай вратата. Сетне чинно застанали на опашка по един пред малкия умивалник да се почистят, че да приготвят вечерята. След малко замирисало вкусно — нарязали хляба и зеленчуците, а на огъня вече цвърчали два заека. На Дейвид чак слюнките му потекли.
— Ти сигурно и храна ще поискаш, а? — измерила го с поглед по едно време Снежанка.
— Наистина съм ужасно изгладнял — признал Дейвид и навел глава.
— Значи може от техния заек да си вземеш. От моя не давам.
Сетне се отпуснала на голям стол край огнището, издула бузи и отегчено изпуснала въздуха.
— Мразя го аз тоя живот тука — въздъхнала тя. — Скукааиаа, ти казвам, ама до шия.
— Защо не напуснете? — запитал Дейвид.
— Да напусна ли? — изгледала го тя. — Че къде да ходя?
— Нямате ли си дом?
— Не, тате и мащехата ми се преместиха. За новата къща викат, че било много тясно, за мен местенце нямало. Ама те така и така са си жива скука, по-добре да се гъбаркам с тия, отколкото с тях.
— Аха — неутрално възкликнал Дейвид, чудейки се дали ще е уместно да разпита за съдебния процес и опитите на джуджетата да отровят Снежанка.
Много му била интересна тази тема, но не бил уверен дали ще е учтиво да разпитва. При това не желаел да създава на джуджетата повече неприятности от сегашните. Само че Снежанка след малко сама го улеснила, навеждайки се към него с театрален шепот:
— А тия — мъниците тука — трябва да се грижат за мен. Съдията им го рече — длъжни са, нали щото се пробваха да ме отровят.
Ужким шепнела, а гласът й бил като триещи се едни в други ръбати камъни.
Дейвид си рекъл, че той лично не би живял с опитвали се да го отровят хора, но пък, изглежда, Снежанка не се тревожела много-много за евентуално повторен опит. Защото сетне джуджетата сигурно ще ги осъдят на смърт, макар че като им гледал израженията на лицата, особено на другаря Първи, май смъртта ще им е по-добре дошла пред съжителството с нея.
— Значи желаете един ден да срещнете някой прекрасен принц? — любезно запитал след малко Дейвид.
— Ех, имаше един такъв, събуди ме, пък ми се нахвърли да ме целува — отвърнала тя и замечтано се загледала през прозореца. — Ама се изплаши и побягна. Рече, че можело да се върне, ама първо трябвало няк’ви змейове да убие — един ли, два ли бяха. Кой да ти помни…