XV
За девойката сърна
На другия ден, когато Дейвид и джуджетата напуснали дома, Снежанка все още здравата хъркала в голямото си легло. Нямало начин момчето да не забележи как, колкото повече се отдалечавали от къщата на джуджетата, толкова повече настроението малко по малко се подобрявало. Изпроводили го до белия път, заобиколили го и всеки се опитвал сърдечно да му пожелае на добър час.
— Виж сега… нали разбираш — няма как да ти покажем къде е мината ни — смотолевил по едно време Първи брат.
— Очевидно — засмял се Дейвид. — Напълно разбирам.
— Защото е тайна, нали така?
— Ами да, разбира се.
— И не бива всеки да се интересува от нея, нали?
— Точно така, разумно говориш.
Тогава Първи му махнал с ръка да се наведе и зашепнал в ухото му:
— Ей там се намира, след големия хълм и вдясно — заговорил той в скоропоговорка. — Има една пътечка — право до нея води. Иначе е скрита, запомни, затова трябва по-упорито да я търсиш и очите да си отваряш. Ние обаче сме маркирали началото й. Ще оглеждаш внимателно дърветата, докато забележиш знака — изрязано в кората око. Значи запомни — в случай че са ти нужни другари, нали така?
И лицето на Първи брат светнало в облекчение.
— Нали така? — повторил той. — Приятели. Близки хора. Малка дружинка весели джуджета като нас, нали? Близък човек услуга да ти направи. Ние на тебе, ти на нас… а?
Дейвид се засмял, отлично разбирал накъде отиват нещата.
— И запомни — продължавало джуджето. — Срещнеш ли някой принц, млад благородник… абе, изобщо всеки, достатъчно загазил и готов да вземе онова женище за съпруга барабар с компенсацията, значи веднага го изпращаш при нас, нали? Само ще му кажеш да стои на пътя и да ни чака до привечер, когато се връщаме от работа, чуваш ли? Да не стане някой гаф сам да си намери пътя до къщата и белята да стане… Нали ще запомниш?
— Ще запомня — обещало момчето с искрен смях. — Иначе току-виж го изплашила и той беж да го няма!
— Точно така! Е, добре, на добър час и все по друма дръж, не се отклонявай. На ден-два път оттук има село. Все ще намериш там някой да ти помогне. Но пътя не напускай, каквито и съблазни да се появяват, чуваш ли? По тези гори страшни неща се въдят, а те си имат начини да примамват пътниците веднъж влезеш ли навътре, и край — право в примките им попадаш. Затова внимавай!
Сетне джуджетата замахали с ръце за сбогом и потънали в гората. След малко екнала песен, сигурно същата, с която отивали на работа. Мелодия особена нямало, песента по-скоро на рецитал приличала, а и римите не били като за пред хората, но основното съдържание се въртяло около „колективизация на труда“ и „гнета на капиталистическите псета“. Момчето се позасмяло, но оставайки съвсем само на пътя, изпитало искрена жал за тези човечета.
Тъкмо започнало да ги харесва. Не успяло да разбере всичките им оплаквания, но пък с тях било весело въпреки опитите им да приспят завинаги Снежанка и дрънканиците за класова борба и експлоатация. И щом гласовете им заглъхнали в далечината, Дейвид наистина се почувствал сам и изоставен. Ужким пътят бил главен, а освен него пътници нямало. Веднъж-дваж открил следи от минавали по някое време хора: остатъци от отдавна загаснало огнище; кожен колан, нагризан от едната страна, вероятно от гладно животно. Но те били единствените неща през целия ден, доближили го поне малко до друго човешко същество. Почти постоянният сумрак, променящ се само рано сутрин и привечер, го угнетявал не по-малко. Той сякаш отнемал от жизнената му енергия, затова, изглежда, намалявала и способността му да се съсредоточава. От време на време заспивал прав, а в просъницата му се мяркали видения от миналото: виждал доктор Мобърли, надвесен над него, да му говори нещо, сетне го налягали мигове на пълен мрак, а после сякаш чувал бащиния глас. Стряскал се и се пробуждал, усещайки, че краката го водят встрани от пътя, сякаш нечия чужда сила го примамва да слезе от каменната настилка и да хване към гората.
По едно време усетил силен глад. Сутринта закусвал с джуджетата, обаче сега стомахът му отново се обаждал празен, червата тъжно куркали, сякаш молят за помощ. В чантата имал малко останали отпреди продукти, а и домакините добавили към тях сушени плодове. Но не знаел докъде ще му стигнат, защото не можел да предположи колко още ще се наложи да пътува до кралския замък, а и джуджетата не могли да му помогнат със съвет. Помнел казаното от Дърваря, че кралят едва ли е в състояние да управлява господарството си както подобава. Първи брат разказвал как веднъж в дома им пристигнал човек, представил се за кралски бирник, но веднъж щом попаднал под словесните удари на Снежанка, едва успял да се измъкне невредим. Дори шапката си забравил и повече никога не се върнал. Единствените факти, които Първи потвърдил относно досега наученото за кралството, били, че крал (вероятно!) има, има и замък — някъде на края на същия този път. Само че джуджето не било ходило до него. И така Дейвид продължавал да върви, стомахът му се бунтувал, главата му се въртяла, а пътят пред него като че сияел, сякаш отделял особена белезникава светлина.