При поредното заспиване и събуждане в движение почти паднал в канавката, но успял да се задържи на крака. В следващия миг забелязал ябълково дърво на края на гората, а на клоните му обилен плод. Ябълките били розови, почти узрели на вид и момчето усетило как лигите му направо потичат. Помнело предупрежденията на джуджето изобщо да не се отклонява от пътя, да не се съблазнява от случайни горски дарове. Каква вреда обаче може да има в това да си откъснеш няколко ябълки от едно дърво? Никаква, повтарял си Дейвид и устата му се наливала. Нали ще измине съвсем малко разстояние, пътя от очи няма да изпуска? Какво толкова — с помощта на отчупен клон ще обрули достатъчно плод, колкото да му стигне за ден-два. Спрял и се заслушал, нищо не чул, никакъв шум не доловил. Гората тъмнеела, мълчала.
Тогава се осмелил и слязъл от пътя. Извън него почвата била мека, мокра, всяка поредна стъпка предизвиквала неприятен джвакащ звук. Приближавайки, забелязал, че плодовете на ниските клони били дребни, недобре узрели, докато нагоре — на по-високото — ябълките били едри колкото здрав мъжки юмрук. Лесно можел да си набере — веднъж само да се покатери на дървото, а Дейвид наистина бил много добър в това. Било работа за минутка и нещо да се покачи по ствола. И скоро, вече настанен на разклонението на два дебели клона, с удоволствие отхапвал от сочна ябълка, а тя му се струвала невероятно вкусна. Отдавна не бил ял нещо подобно. Преди време един съсед фермер подарил на Роуз няколко ябълчици с пожелание „дечицата да се подсладят“. Но онези били дребни и кисели, а тукашните — направо великолепни. Сок потекъл по брадичката на момчето, а хрущящият в устата му плод направо се топял.
Лакомо довършил първата ябълка и захвърлил огризката, откъснал си втора. Тази изял по-бавно, припомняйки си някогашни майчини съвети да не прекалява с ябълките, че сетне може да го боли стомахът. Знаел, че всяко прекаляване и лакомия се наказва — я с болежки, я с нещо по-лошо, но пък си повтарял, че цял ден не е ял и му се полага да задоволи глада си. Казвал си още, че този плод е прекрасен на вкус, а стомахът му го приема с охота.
Тъкмо стигал до средата на втората ябълка, когато в гората зад себе си чул шум. Нещо се приближавало отляво, при това бързо. Зърнал движение в шубраците, мярнала му се кафява животинска кожа. На сърнешка му заприличала, но пък главата не се виждала, а личало, че животното е изплашено и сигурно бяга, преследвано от някого. Тутакси си представил вълците и се изплашил. Притиснал се към дебелия клон и се снижил, доколкото това било възможно, на дървото. Страхувал се, че зверовете ще подушат следите му на земята. Боже мой, дано гладът и миризмата на преследваната плячка да объркат сетивните им инстинкти!
След няколко секунди от шубраците наистина изскочила сърна, за миг се спряла на малката полянка точно под неговото дърво, сякаш се колебае накъде да поеме. И тогава Дейвид високо ахнал от удивление, защото главата й не била обикновена, а момичешка — русокоса, зеленоока! Ясно се виждало мястото, където човешкият врат завършвал и започвало сърнешкото тяло — там имало болезнено червен белег. Стресната от звука, сърната девойка повдигнала глава и очите й срещнали Дейвидовите.
— Помогни ми! — помолила тя. — Моля те!
Сега до ушите на момчето долетели други звуци — тези на преследвача, и от високия клон то зърнало кон с ездач. Препускал с все сила към полянката с опъната в лъка, готова за стрелба стрела. И сърненото момиче го чуло също, краката му се изопнали за скок и то отново се хвърлило към гората. Вече летяло във въздуха, когато стрелата се забила във врата му. Ударът отхвърлил тялото вдясно и го повалил на земята. Лежало там, потръпвайки конвулсивно, а девичите устни се отваряли и затваряли безмълвно в опит да изрекат последни думи. Задните крака приритали няколко пъти върху меката мокра земя, тялото се сгърчило и разтресло, сетне замряло.