Ездачът връхлетял на поляната в галоп на огромния си вран кон. Бил с качулка, облечен в зелено и златисто, есенните горски цветове. В лявата ръка стискал къс лък, през рамото му висял кочан стрели. Скочил от коня, от ножница на седлото измъкнал дълъг меч, устремно закрачил към падналото тяло. Замахнал веднъж-дваж към девойката сърна, а Дейвид ужасено извърнал глава и затворил очи, затискайки устата си с длан. Когато се осмелил да погледне, главата на девойката лежала отсечена от врата, ловецът я вдигнал за косата и я понесъл към коня, а по многоцветния горски килим закапала гъста тъмна кръв. Завързал главата за рога на седлото и тя увиснала на конския хълбок. Сетне заметнал трупа на убитото животно напряко на коня и понечил да се метне на седлото. В същия миг обаче нещо на земята привлякло вниманието му. Дейвид проследил погледа му и с ужас забелязал огризката от изядената ябълка. Ловецът я побутнал с крак, отривисто измъкнал стрела и я запънал в лъка. Извърнал се рязко и в следния миг върхът й сочел нагоре и право в Дейвид.
— Слизай! — заповядал ловецът, а гласът бил приглушен от завързана върху устата му кърпа. — Слизай или ще те сваля аз!
Какъв избор имало момчето, освен бързо да изпълни нареждането? Противно на волята си, заплакало, отчаяно се опитвало да овладее хълцанията, а в същото време усещало миризмата на прясна кръв и още повече се ужасявало. В съзнанието му се мярнала далечна надежда, че може би тази тайнствена фигура долу ще го пощади. Нали така и така вече е извършила едно убийство за деня?
Треперейки целият, Дейвид се смъкнал по ствола и тупнал на земята. За миг се изкушил дали да не хукне да бяга, но веднага отхвърлил идеята. Ловец, който убива сърна в скок със стрела от галопиращ кон, ще уцели бягащо по меката горска почва момче далеч по-лесно. Какво друго може да направи, освен да очаква някаква милост? Застанал пред закачулената фигура и неволно погледът му попаднал право в безжизнените очи на девойката сърна. Първото, което му хрумнало, било, че едва ли може да се очаква снизхождение от човек, който умъртвява по този начин.
— Лягай! — наредил ловецът. — По корем.
— Моля ви, не ме убивайте — приплакал Дейвид.
— Лягай!
Момчето клекнало, сетне насилило воля, проснало се по очи. Чуло стъпките на ловеца да се приближават, усетило болезнено извиване и за миг китките му били здраво завързани с грубо въже. Ловецът измъкнал късия меч от колана, завързал и краката му на глезените и с лекота го метнал на коня върху трупа на сърната. Заболяло го, седлото се врязвало в лявата страна на гърдите му. Опитвало да не мисли за болката, но когато конят препуснал, болезненият натиск в гърдите се превърнал в ритмична агония, сякаш някой постоянно го удря между ребрата. Клатещата се глава на мъртвата девойка сърна се допирала и триела в лицето му. Кръвта й, все още неизстинала съвсем, потекла по бузите му.
А в същото време Дейвид се виждал отразен в зелените и очи досущ като в огледало.
XVI
За ловеца, хирурзите и мехлема
Така яздили в продължение може би на час, възможно е да е било и повече, за Дейвид пътуването се превърнало в безкрайно страдание. Главата му безпомощно висяла встрани, боляла го ужасно, миризмата на кръв го зашеметявала, при неизбежния допир мъртвата плът била ледена. Ловецът мълчал.
Накрая стигнали пред дълга каменна къща в гората. Проста изглеждала, неукрасена, прозорците й — тесни, покривът — висок. Встрани имало голяма конюшня, там ездачът отвел коня. Но се оказало, че в нея са затворени и други животни. В една клетка стояла кошута, дъвчела поставена пред нея слама. Тя вдигнала глава и примигнала при вида на новодошлите. В оградено като кокошарник пространство имало пилета, още и зайци в клетки. Недалеч от тях в друга клетка жълтеникава лисица ядно гризяла решетките, вниманието й раздвоено между появилия се ловец и богатата плячка току под носа й — така близка и все пак недостижима.
Ловецът откачил главата на сърната девойка от седлото, с другата ръка метнал Дейвид на гръб и ги отнесъл в къщата. Отрязаната глава се ударила с мек звук във вратата, докато ловецът дърпал резетата. Влезли, той захвърлил момчето направо на каменния под. То паднало там по гръб и останало на място, зашеметено и изплашено, докато домакинът палел лампите една по една. След малко светнало достатъчно и Дейвид успял да огледа помещението. Било обширно, с голяма, висока врата.