— Аз съм ловджийка — бил простият отговор. — А един ловец трябва да ловува.
— Но тя беше почти момиче — възразил Дейвид. — Вярно, с тяло на сърна, но все пак момиче. Чух й гласа, молеше за помощ. Беше много изплашена. А вия я убихте.
Жената погалила косата на препарираната глава.
— Ами да — отвърнала тихо. — Издържа повече от очакванията ми. Хитра беше, по-лукава се оказа, отколкото предполагах. Сега си мисля, че лисиче тяло би й подхождало повече, но вече е късно.
— Значи вие сте я направили такава? — гневно се стреснал Дейвид и макар че бил ужасен, в същото време се и отвращавал от делата на тази жена.
Никакви думи не били обаче достатъчно красноречиви, че да опишат извършеното от нея. А тя изглеждала изненадана от остротата на тона му и може би решила, че е нужно да оправдае действията си по някакъв начин.
— Един ловец винаги си търси нова плячка — започнала тя. — Аз също. Омръзна ми да гоня зверове, а човеците сами по себе си не са интересни като дивеч. Иначе са умни, но телата им са слаби. Тогава ми хрумна, че би било чудесно да обединя физиката на животно с човешката интелигентност. Ето, това вече би било чудесна проверка на истинските ми умения и сили! Само че е трудно, наистина е много тежка задача да създадеш подобен хибрид. Опитах се, но не се получаваше — и животните, и хората умираха, преди да съм успяла да обединя тялото на едните с глава от другите. На първо място все не успявах да огранича кръвотечението. Умираха мозъците им, спираха им сърцата и с изтичането на последните капки кръв на вятъра отиваше целият ми труд.
Един ден обаче имах необичаен късмет. През гората пътуваха трима, аз ги издебнах, подслушах разговора им. Оказаха се хирурзи, тогава ги залових и доведох тук. На много неща ме научиха, но най-важното бе приготовляването на чудодеен мехлем за пресни рани — намажеш ли с него откъсната от тялото част, и тя отново зараства на мястото си, например отрязана на китката ръка, отсечен крак. Принудих ги да ми го демонстрират, като отсякох ръката на едного — те му я залепиха. Вторият разсякох на две — другите двама го съединиха, направиха го като нов. На третия отрязах главата, те му я възстановиха. Мехлемът действаше прекрасно, точно както ми бяха казали.
Именно те се превърнаха в първите образци на новия вид плячка — рекла тя и показала висящите на стената глави на трима възрастни мъже. Разбира се, това стана, след като ми разкриха състава на мехлема и как точно се приготовлява. Сетне всяка поредна плячка бе по-различна от предната, защото всяко дете придаваше нещо ново от своята индивидуалност на животното, с което го съчетавах.
— А защо деца?
— Защото възрастните лесно се обезсърчават, докато децата издържат. Те много лесно се приспособяват към новите тела и начин на живот. И то, защото кое дете не е мечтало да се превърне в някакво животно или птица да речем? Има и друго — истината е, че предпочитам да ловувам деца. При тях удоволствието е по-голямо, от тях се получават прекрасни трофеи за стените ми. Защото са по-изящни и красиви.
С тези думи жената отстъпила няколко крачки и внимателно огледала Дейвид, сякаш чак сега оценява въпросите му по достойнство.
— А ти как се казваш? Откъде идваш? Не си от тези места. Личи ти и по миризмата, и по говора.
— Името ми е Дейвид. И наистина съм от друга земя.
— Коя е тя?
— Казва се Англия.
— Анг-лия — разчленила думата ловджийката. — А как се озова тук?
— Между моята земя и тукашната имаше проход. По него минах, сетне той се затвори и сега не мога да се върна.
— Ах, жалко, много жалко — рекла жената. — А в Англия има ли много деца?
Дейвид премълчал.
Тя пристъпила, сграбила главата му с две ръце, забила пръсти в плътта на бузите.
— Отговаряй, когато те питам!
— Има — неохотно отвърнало момчето, много го заболяло.
Тя отдръпнала ръце и след малко казала:
— Може би ще ми покажеш пътя натам? Иначе ще те накарам насила. Тук децата вече са съвсем малко. И не скитосват както едно време. Тази — посочила тя главата на девойката сърна — беше последната, която се загуби в гората. И затова я задържах за по-дълго време. Но сега… хм, сега имам теб. Чудя се какво да те правя? Хм… Да те използвам ли по същия начин или да те накарам да ме отведеш в Англия?
Отново отстъпила и се замислила.
— Аз съм търпелива — рекла след време. — Познавам си земята, преминала съм през всичките й перипетии. Децата отново ще се върнат тук. Зимата наближава, но аз имам достатъчно провизии. А преди да падне снегът, теб ще те превърна в плячка. Мисля на лисица да те направя, защото по всичко личи, че си по-интелигентен от онова девойче. Кой знае — току-виж си ми избягал и си се заселил в някоя скрита част на гората. Но пък досега никой не е успявал да го направи. И все пак надежда има, моето момче, надежда винаги има — тя последна умира. А сега лягай да поспиш, че утре започваме.