Така усещането за облекчение се стопило в Дейвид след няколко дена и той отново изпитал чувство за вина, задето е доволен, че повече няма да има всичките онези наложителни заради майчината болест задължения. Угризенията останали да го измъчват и през следващите месеци. При това все повече се усилвали и той често се питал дали не би било по-добре майка му все още да е в болницата. Казвал си, че би ходил да я навестява всеки божи ден, та дори и това да налага да става сутринта по-рано, за да си довършва домашните. А животът без нея ставал все по-непоносим.
И училището му натежало, все по-трудно му се струвало да ходи там. Отдалечил се от приятелите дори още преди да е дошло лятото и топлите ваканционни повеи да са ги разпилели като глухарчета всеки по различни места. Вече вървели слухове, че през септември — с началото на учебната година — децата ще бъдат евакуирани от Лондон и изпратени в провинцията, но баща му обещавал, че няма да се разделят. В края на краищата, казвал той, сега сме останали само двамата и трябва да сме заедно.
Баща му плащал на жена на име Хауард да помага в домакинството по няколко часа дневно — да чисти, да готви веднъж, да пере и глади. Когато Дейвид се връщал от училище, тя обичайно била в дома, но винаги достатъчно заета и в невъзможност да му обръща внимание. Освен това посещавала курсовете на гражданската отбрана, там подготвяли хората за спешни действия при въздушни нападения, грижела се за собственото си семейство и съвсем не разполагала с време да говори с Дейвид или да се интересува как е минал денят му.
Госпожата си тръгвала някъде след четири часа, бащата се връщал от университета чак в шест, а много често и доста по-късно. Всъщност Дейвид прекарвал много часове сам, с радиото и книгите. Понякога влизал в някогашната спалня на родителите си. Там майчините дрехи все още висели в един от дрешниците — спретнато подредени рокли и поли, досущ човеци в редици, стига да се взреш малко повечко и с нужната нагласа. Дейвид прокарвал пръсти по тях, те тихичко шумели, като че шепнат, струвало му се, че помръдват — сякаш майка му е в тях. Друг път се изтягал на широкото легло, опирал лице на възглавницата откъм майчината страна, там, където си представял, че някога е лежала нейната глава.
Новият му свят се оказал прекалено болезнен, трудно се справял с него. Нещо в съзнанието му започнало да се бунтува. Та нали се бе старал, и то предостатъчно? Спазвал правилата, броял грижливо, внимавал да не сбърка. И все пак животът го измамил. Различавал се този свят от другия в приказките. Нали? Там доброто се възнаграждава, а злото — наказва. Спазваш ли правилата, придържаш ли се към пътя, не влизаш ли в гората, нищо лошо няма да ти се случи. Заболее ли някой, както старият крал в една от приказките, синовете му тръгват по големия, широк свят да дирят цяр като живата вода например и поне един от тях да се окаже достатъчно смел и предан, тогава кралският живот ще бъде спасен. А Дейвид се държал смело, нали? Майка му — още по-храбро, но в края на краищата смелостта се оказала недостатъчна. Значи в неговия свят това качество не се възнаграждава. И колкото повече мислел за това, толкова по-силно си пожелавал повече да не е част от него.
Продължавал да изпълнява правилата, но вече не с предишната охота. Пак докосвал крановете и дръжките на вратите по два пъти, първо с лявата, сетне с дясната ръка, просто за да е щастливо четно число. Сутрин пак първо стъпвал с левия крак на пода, както и на вътрешната стълба в къщата, все пак то не било чак толкова трудно. Понякога се питал какво ли ще стане, ако не се придържа към правилата чак толкова точно? Не знаел, не бил сигурен — току-виж на баща си навредил? Може би е спасил бащиния живот по-рано именно спазвайки предписанията, макар и да не бе успял с майчиния? Но сега са само двамата, по-добре да не поема никакви рискове.
Само че тогава в живота му се появила Роуз и припадъците започнали.
За пръв път се случило на Трафалгарския площад, там отишли с баща си да хранят гълъбите. Било в неделя, първо обядвали в „Попюлър Кафе“ на „Пикадили“. Баща му казал, че скоро щели да го затварят, и Дейвид се натъжил, защото много харесвал този ресторант.