И се навела, почистила лицето му с кърпа, нежно го целунала по устните. Тогава го отнесла на едната от масите, завързала го с кожените колани, че и с веригите, за да не се опитва да бяга през нощта. Сетне изгасила лампите, съблякла се край огнището и легнала гола върху тясното си легло, където бързо потънала в сън.
Но Дейвид не могъл да заспи, непрекъснато мислел за ситуацията, в която по собствена грешка изпаднал. Припомнил си всички прочетени приказки, както и разказаните от Дърваря, особено онази за шоколадовата къщурка. Знаел отлично, че всяка една от тях съдържа поука.
И така бавно, малко по малко, в съзнанието му започнал да се оформя план.
XVII
За кентаврите и суетата на ловджийката
Рано на следващата сутрин ловджийката скочила от леглото и бързо се облякла. На огъня изпекла месо, похапнала, направила си уханен билков чай. После разбудила Дейвид. Той успял да поспи съвсем малко, болели го гърбът и крайниците от твърдата маса и веригите, но в главата му вече имало няколко идеи, обединени и целенасочени. До този момент съдбата му зависела все от добрата воля на другиго — било на Дърваря, било на джуджетата. Сега обаче бил сам и да оцелее било изключително негово дело и кауза.
Ловджийката наляла чай, опитала да го нахрани с месо, но той стиснал зъби и не приел — миришело му отблъскващо, на животно.
— Нищо му няма, сърнешко е — настоявала тя. — Трябва да ядеш много, за да имаш сила. Ще се нуждаеш от нея.
Но Дейвид така и не отворил уста. Не можел да забрави онази девойка, допира на отрязаната глава върху своята. Потръпнал. Кое ли дете е било част от убитото живо същество — човек и звяр в едно, от чието месо му предлага сега тази ужасна жена? Може би е от същата сърна девойка — нейна плът, отрязана за закуската на ловджийката? Не, нямало начин да вкуси такова нещо, цялото му същество се бунтувало срещу подобна мисъл.
Ловджийката се ядосала, но в края на краищата се отказала да го насилва и му дала хляб. Дори и едната ръка му освободила, за да може да се храни. А докато закусвал, донесла клетката с лисицата и я поставила на масата срещу Дейвид. Животното внимателно гледало момчето, сякаш разбирало какво предстои. И докато те се взирали един в друг, жената започнала да подготвя инструментите. Носела и поставяла в съседство скалпели, триони, превръзки и тампони, дълги игли, черни хирургически конци, тръбички и стъкленици, а накрая се появил и буркан със светла и прозрачна, лепкава на вид течност. Към някои от тръбичките ловджийката прикачила гумени балони помпи, усмихнала се и казала:
— Наложи ли се, с тях ще поддържам кръвообращението.
Затегнала свободните кожени колани, за да пасват на дребните лисичи крака, и подметнала:
— Е, какво мислиш за бъдещото си тяло? Лисицата е хубава, млада, пъргава и силна.
Животното в клетката сякаш разбрало думите й, скочило върху решетките и ги загризало със зъби.
— А с моето тяло какво ще правите? — запитал Дейвид.
— Месото ще го опуша и изсуша, към зимнината ще го прибавя. Установих, че докато напълно успешно може да се обедини детска глава с животинско тяло, обратното е невъзможно. Животинският мозък не е в състояние да се приспособи към новото тяло. Не може да го овладее, оттук страдат координацията на движенията и контролът на крайниците, а такъв хибрид за плячка не става. В началото го правех и пусках резултата на свобода — ей така, просто за забавление — но после ми омръзна. Излишни усилия. Обаче някои от тези хибриди са си все още в гората. Разбира се, само онези, които оцеляха. Те са болни същества, ненормални. Срещна ли ги случайно, убивам ги от съжаление — да не се мъчат повече.
— Аз си мисля за казаното от вас снощи — внимателно започнал Дейвид. — За това, че децата често си мечтаят да се превърнат в животни.
— Е, че не е ли вярно?
— Вярно е — потвърдил той. Аз например винаги съм искал да бъда конче.
Ловджийката завъртяла глава, видимо заинтригувана.