— Време почти няма! — викнала ловджийката. — Побързай, побързай!
И се изтегнала на масата. Дейвид извърнал очи от голотата й и отправил цялото си внимание към системата с остриетата, както го инструктирала тя. Докато проверявал въжетата, жената сграбчила ръката му със своята, а в другата му показала тънък остър нож за хвърляне.
— Виждаш ли го? Опиташ ли да ме предадеш и да избягаш, този нож ще се забие в сърцето ти, преди да си направил и две крачки. Разбираш ли?
Дейвид кимнал. Отлично съзнавал положението си. При това и единият му глезен бил завързан за масата — ловджийката взела и тази предпазна мярка, преди да легне. Не би могъл да стигне далече — тази жена всичко предвиждала. Тя освободила ръката му и хванала съда с мехлема, поставен до нея. Задачата на Дейвид била да намаже отрязаната част незабавно, сетне да свали половината й тяло от масата и да й помогне да долази до конското. Веднъж докоснат ли се предназначените за съединяване повърхности, момчето трябвало светкавично да излее мехлема, а той щял да довърши работата, обединявайки в едно ново същество човек и кон.
— Хайде, действай бързо!
Дейвид отстъпил крачка назад. Въжето било опънато, застопорено, гилотината висяла в горната част на машината. За да се избегнат евентуални грешки, трябвало само да пререже въжето със своя меч, а падащото острие било прецизно нагласено да пререже тялото.
— Готова ли сте? — запитал той и допрял острието на меча във въжето, а тя изскърцала със зъби и изсъскала:
— Да! Давай!
Момчето вдигнало меча над глава, замахнало и с все сила ударило въжето. То се прекъснало, острието паднало и разсякло жената на две. Тя изпищяла високо в страховита агония и се загърчила на масата, кръв шурнала едновременно и от двете части.
— Мехлемът! Крещяла тя. Побързай!
Но Дейвид отново замахнал с меча, отсякъл дясната й ръка, а тя паднала на пода заедно със стиснатия в нея нож. С трети удар разсякъл въжето, с което бил завързан за масата, прескочил конския труп, грабнал чантата и хукнал към вратата, а зад него ехтели писъци на болка и ярост. Вратата била заключена, ключът — в ключалката, само че не искал да се завърти. Опитвал пак и пак, но все не се получавало.
Зад него писъкът на ловджийката се превърнал в див рев, а в следващия миг се чуло познатото му съскане, силно замирисало на дим. Извърнал се да види, че горната част на тялото й дими, мехлемът затваря раните и спира кръвотечението. Краят на отсечената ръка димял също. Жената изсипвала от мехлема и на пода, където потекла локвичка, а тя стигнала до отрязаната част с ножа. Със здравата си лява ръка и с помощта на сакатата тя се изтърколила от масата и тупнала на пода.
— Връщай се веднага! — засъскала оттам. — Още не съм привършила с теб! Жив ще те ям — парче по парче!
Тогава успяла да възстанови дясната ръка, захапала ножа със зъбите и с помощта на двете ръце полазила към вдървения от ужаса на видяното Дейвид. Бързо приближавала и вече протягала ръка към крака му, когато той излязъл от вцепенението и отново завъртял ключа. Този път за щастие вратата се отворила и той полетял навън, но тук отново спрял, замръзвайки на място.
Очаквала го голяма изненада.
Полянката пред къщата изглеждала задръстена от множество същества с детски тела и животински глави. Лисичи, сърнешки, заешки, на невестулки, главите на по-дребните зверчета несиметрично, гротескно стояли на по-едрите рамене, вратовете изтънени от действието на мехлема. Тези хибриди се движели тромаво и тежко, сякаш не могат добре да контролират крайниците си. Някои залитали, други влачели крака, лицата им издавали болка и объркване. Те бавно наближавали къщата, а в същия миг ловджийката долазила на прага и ги съзряла. Ножът паднал от устата й, хванала го в ръка.