Момчето се огледало, извърнало очи назад. Не, не бива да се връща. Вълците със сигурност го търсят. Дори и да отиде при бездната, пак остава проблемът как да я прекоси. Няма друга възможност, освен да продължава напред с надеждата, че кралят ще бъде в състояние да му помогне. Ако баща му дойде да го търси, още по-добре, да се надяваме на най-доброто. Но за всеки случай Дейвид взел остър камък и върху плоска плочка издълбал името си, а под него — стрела. Най-отдолу добавил — Отивам при краля. Сетне натрупал грамада камъни край същото място, подобна на онези, с които маркират горските пътеки, а плочката нагласил най-отгоре й, така че стрелата да сочи посоката на пътя му. Е, това било най-доброто, което можел да стори.
Тъкмо прибирал остатъците от оскъдната си храна, когато зърнал задаваща се на бял кон фигура. Първата му мисъл била да се скрие, но чудесно съзнавал, че щом той вижда конника, значи и последният вижда него. Ездачът приближавал и сега Дейвид ясно различил сребърния му шлем и искрящата броня, а на гърдите — изобразен двоен слънчев символ. От едната страна на седлото висял тежък меч, от другата — голям лък и колчан стрели. Дейвид вече знаел, че тези са предпочитаните в тукашния свят оръжия. И голям щит бил провесен встрани на коня, също с двойния слънчев символ. Когато наближил съвсем, новодошлият спрял коня и се навел към момчето. Лицето му много приличало на това на Дърваря, общи черти имало, но най-вече и този мъж в рицарски доспехи бил едър, при това също изглеждал сериозен и добър.
— Накъде така, млади човече? — запитал той Дейвид.
— Отивам да се срещна с краля, да го помоля за нещо — отвърнал той.
— Кралят ли? — човекът на коня не изглеждал особено впечатлен. — Че каква ли пък работа може да свърши кралят изобщо?
— Опитвам се да се прибера у дома. Казаха ми, че имал книга, а в нея може би са описани начините как да се върна там, откъдето идвам — обяснил Дейвид.
— О, онази книга значи. А ти откъде идваш?
— От Англия.
— Май не съм чувал това име досега — замислил се конникът. — Сигурно е доста далеч от тук. Всъщност всичко е доста далеч от тук — добавил той след малко.
Поместил се на седлото сякаш му било неудобно, огледал внимателно околността, дърветата, хълмовете отвъд гората, пътя отзад и отпред, пък току рекъл:
— Това място не е подходящо за разходки на само момче…
— Прекосих каньона преди два дни — обяснил Дейвид. — Гонеха ме вълците, един човек ми помогна… Дърваря, той беше…
Тук млъкнал, защото не искал да каже на глас какво се е случило с Дърваря. В съзнанието му се появила ярка картина как цялата глутница се нахвърля върху приятеля му, повлича го към гората, а подире му остават кървави следи.
— Прекосил си каньона? — възкликнал конникът. — Я ми кажи ти ли отряза въжетата?
Дейвид се опитвал да разгадае изражението на този мъж. Дали не се бе разсърдил? Не му се искало да загази точно сега, а предполагал, че разрушавайки моста, е направил немалка беля. Но не му се искало да лъже, пък и нещо му подсказвало, че конникът ще разпознае истината от лъжата. Затова казал направо:
— Да, аз. Но ми се налагаше, вълците ме гонеха. Просто нямах друг избор.
Конникът се усмихнал.
— Троловете са доста ядосани. Сега ще трябва да построят моста отново, ако, разбира се, желаят да си продължават играта, а междувременно харпиите ще ги нападат.
Дейвид свил рамене. Никакви угризения не изпитвал относно троловете. Смятал, че едва ли е почтено да принуждаваш пътниците да си залагат живота заради някакви си гатанки. Дори се надявал харпиите да изядат няколко трола, макар че не бил сигурен, че месото ще им хареса на вкус.
— Отивам в обратна посока, така че подвизите ти не объркват плановете ми — казал мъжът с бронята. — Струва ми се обаче, че младеж, съумял да ядоса троловете, да се изплъзне на харпиите и вълчата глутница, е достоен за доверие. Затова хайде да ти предложа нещо: обещавам да те отведа при краля, ако в замяна се съгласиш да ме придружаваш за известно време. Пътувам с определена мисия и се нуждая от оръженосец. Но службата ти при мен няма да е по-дълга от няколко дни, а срещу това после ще осигуря безопасното ти пътуване до кралския двор.
Момчето се замислило, но бързо стигнало до заключението, че едва ли има голям избор. Нямало начин вълците да забравят или простят за случилото се при каньона и смъртта на събратята си. А досега вероятно са намерили начини да се прехвърлят през бездната и да тръгнат по следите му.