Роланд рязко извърнал Сцила, измъквайки в същото време меча. Другата ръка подал на Дейвид, вдигайки го на широкия гръб на кобилата. Още със сядането момчето също извадило оръжието си.
Край пътя се намирала полурухнала каменна стена, част от някогашна постройка, отдавна изчезнала от този свят. А на камъните седял старец. Съвсем плешив бил, по голия му скалп изпъквали дебели сини вени, досущ рекички в пуст, мразовит пейзаж. Очите му аленеели страшно кървясали, а орбитите изглеждали прекалено големи за очните ябълки, затова се виждала червената плът отвътре, отдолу пък кожата висяла отпусната. Имал дълъг и закривен нос, устните били сухи, бледи, все едно безкръвни. Носел стара кафява роба, доста подобна на монашеско расо, която стигала до глезените. Краката му били боси, ноктите им се жълтеели.
— Кои са воювали тук? — запитал Роланд.
— За имената не съм ги питал — отвърнал старецът. — Дойдоха, биха се, измряха.
— А защо? Все за някаква кауза трябва да са се сражавали?
— Безсъмнено. Убеден съм, че са вярвали в правотата на каузата си. Тя, за съжаление, не вярваше в нея.
На Дейвид му се гадело от носещата се във въздуха над бойното поле воня. Освен това имал силното предчувствие, че на този странен човек не бива да се вярва. Особено го обезпокоило споменаването на неизвестната „тя“. А злокобният начин, по който старецът се усмихвал, поставяйки ударение върху думата, подсказвал, че именно в нея е причината за смъртта на сражавалите се тук. При това кончината им, изглежда, е била ужасяваща.
— А коя е „тя“? — запитал Роланд и в очите му също проблясвало подозрение към отблъскващия дъртак.
— Тя е Звяра — същество, което обитава подземията на древна кула вдън гората. Потънало в дълбок сън векове наред, сега то е отново разбудено — отвърнал старецът и посочил с пръст към горите. — Тези бяха кралски люде, опитваха да запазят контрола върху това умиращо кралство, затова си получиха заслуженото. Опълчиха се тук в съдбовна бран, бяха победени. Побягнаха в горите, отнесоха си мъртвите и ранените, а там тя се разправи с тях както си знае.
— Но танкът как се озова тук? — прочистил гърло Дейвид. — Той няма място в този свят…
Старецът се ухилил, разкривайки пурпурни на цвят венци с изгнили зъби.
— Може би по същия начин, както и ти самият, момче — рекъл той. — И ти нямаш място тук, нали?
Роланд повел Сцила към гората, като се стараел да запазва безопасно разстояние между себе си и стареца. Кобилата се поколебала и тръгнала чак след поощрително потупване по шията от страна на господаря си.
Тук вонята на кръв и разложение ставала все по-силна. Пред тях се показала издадена напред група дървета с много шубраци, които изглеждали окастрени и подсечени. Дейвид се досещал, че миризмата идва оттам. Роланд свалил момчето от кобилата и го помолил да опре гръб в близкото дърво и да не изпуска от поглед стареца, който междувременно извърнал глава и ги наблюдавал през рамо.
— И не гледай след мен — наредил воинът.
Момчето разбирало, че Роланд не желае то да види истинската картина отвъд дърветата, но не издържало на любопитството и се обърнало подир него. И докато Сцила бавно си проправяла път сред гъстите храсталаци, Дейвид внезапно съзрял окачени по клоните на могъщите дървета човешки трупове, но те всъщност не били тела, а оголени, окървавени и безплътни скелети. И щом ги зърнал, тутакси ужасено извърнал глава и погледнал в обратната посока.
В същия този миг кръстосал поглед със стареца, който се намирал току пред него. Нямал ни най-малка представа как се е придвижил толкова бързо от камъните край пътя, но — ето на! — стоял толкова близко, че се усещал зловонният му дъх — смърдял на развалени плодове. Дейвид повдигнал късия меч в ръка, но старецът дори и не мигнал.
— Ти, момченце, изглежда, си доста далеч от дома — рекъл онзи и протегнал ръка, та докоснал немирен кичур от косата му.
Дейвид потръпнал, гневно разтресъл глава и с все сила отблъснал стареца. Усетил обаче, че все едно се опитва да бутне стена. Другият очевидно бил доста по-силен.
— И май вече маминото гласче не чуваш, а? — захихикал злобно дъртакът и поставил свита като раковина длан на ухото си, сякаш се опитва да чуе нечий далечен зов. — Дейвид… — затананикал той напевно с писклив глас. — Ой, Дейвид, обади се на мам-че-то!
— Замълчете! — викнало момчето, дълбоко потресено. — Веднага спрете тази гавра!