— Брей! — закълчил се подигравателно старецът. — Иначе какво ще ми направиш, а? Какво ще ми стори някакъв си дребен кресльо далеч от дома, дето реве за мъртвата си майчица. Голям праз! Кажи де, ревльо, какво можеш да ми направиш?
— Ще ви нараня — отвърнал Дейвид. — Напълно сериозно говоря!
Старецът се изхрачил на земята. А там, където паднала слюнката му, тревата засъскала и се запалила. Образувал се пламтящ кръг, а той изведнъж се превърнал в огледало.
И в него Дейвид съзрял баща си, Роуз и малкия Джорджи. Те се смеели щастливо, високо, бащата подхвърлял бебето във въздуха. Също както едно време — преди години — постъпвал със самия Дейвид. Нещо стиснало момчето за гърлото.
— Ах, на тях май не им е мъчно за теб, а? — подкачил го старецът. — Ама хич и пет пари не дават къде си, какво правиш, нали? Ето — сам виждаш. Дори се радват, че те няма. Ха-ха. Ти преди на баща си тежеше. Защото все му напомняше за покойната му жена. Той сега си има ново семейство и когато те няма, му е по-лесно, защото вече не желае да се безпокои за теб или за чувствата ти. Ха-ха. Напълно те е забравил, нали сам виждаш? И теб, и майка ти.
Образът в огледалото потрепнал и се променил. Сега момчето видяло баща си и Роуз — стоят до леглото в спалнята и се целуват. Сетне — за голям негов ужас и неудобство — си легнали заедно. Дейвид извил лице встрани, целият пламнал, а в гърдите му забушувал див гняв. Не искал да вярва във видяното, но доказателството било пред него — в създадено от горящата слюнка на зъл старец псевдоогледало.
— Сам виждаш — повторил другият. — Няма къде да се върнеш.
И отново се закикотил жлъчно, тогава Дейвид го пернал с меча. Замахвайки, дори не съзнавал какво в действителност прави, толкова бил ядосан и тъжен. Ужасно зле се почувствал, всъщност като предаден от най-близкия си човек. А извършеното току-що? То сякаш било дело на някой друг, поел контрол върху ръцете му. Сторено от сила извън него самия, лишила го от собствената му воля и разсъдък. Ръката сама се вдигнала и замахнала, мечът разкъсал кафявата роба и оставил алена резка върху кожата под него.
Старецът обаче ловко отскочил назад. Докоснал раната на гърдите и погледнал пръстите си. Били мокри, червени. Тогава лицето му започнало да се изменя. Удължило се, приело формата на полумесец, брадичката се извила напред и нагоре, почти допирайки не по-малко удължения и закривен нос. На голия череп поникнали кичури остра черна коса. Расоподобната роба се свлякла, отдолу се появил зеленикаво златист костюм, на кръста украсен златен пояс, от него висял извит като змийско тяло златен кинжал. На костюма също имало резка — точно на мястото, където мечът на Дейвид резнал кожата. Последен в ръцете на този променящ се човек се появил плосък черен диск, а той бързо се превърнал в завита, закривена шапка, която кацнала на главата му.
— О, това е той! — викнал потресен Дейвид. — Същият, който беше в моята стая!
Гърбушкото изсъскал, лицето му се разкривило в болка и ярост, кинжалът на пояса се извил и загърчил като истинска змия.
— Да, аз съм този, който броди в сънищата ти — закрещял той. — Всяка твоя мисъл ми е известна, зная всичко, което чувстваш, всеки твой страх или радост. Отлично те познавам — какво гадно, ревниво и завистливо, омразно дете си ти! И въпреки всичко това пак бях готов да ти помогна. Да, да ти помогна майка си да намериш, а ти какво направи? Взе, та ме поряза и нарани! Оооох, отвратително хлапе такова! Мога да ти направя живота черен, да те накарам да съжаляваш и да се молиш хич да не си бил раждан, само че…
Изведнъж тонът на гласа му рязко се променил. Станал спокоен и разумен, но това изплашило момчето още повече.
— Е, да, но няма да го направя. Няма, защото ти тепърва ще имаш нужда от мен. Ще те заведа при онази, която търсиш, а сетне и двама ви ще отведа у дома. Аз съм единственият, който може да направи това. А в замяна ще поискам само едно мъничко нещо… толкова дребничко е то, че просто няма нищо да ти струва…
Тъкмо да обясни за какво става дума, когато се чули конски копита и Роланд се появил наблизо. Гърбушкото размахал пръст пред Дейвидовото лице.
— Пак ще си поговорим и следващия път очаквам да си по-благодарен, отколкото днес, нали?
И се завъртял като пумпал около себе си — все по-бързо и по-силно, фигурата му сякаш се размазала във въздуха, засвистяла като свредел и изведнъж потънала в земята. На същото място останала само кафявата роба. А слюнката изсъхнала и огледалото с образите изчезнало.