Дейвид и току-що пристигналият Роланд се навели над оставената от странното гърбато същество тъмна дупка.
— Кой беше този? Какво стана? — запитал Роланд.
— Беше се предрешил като старец — отвърнал Дейвид. — Твърдеше, че щял да ми помогне у дома да се върна. И че бил единственият, който можел да го направи. Мисля, че е същият, за когото говореше Дърваря. Наричаше го измамник с вълшебни умения.
Сега Роланд забелязал окървавения връх на меча.
— Ти си го наранил?
— Ядосан бях, изпуснах се — обяснило момчето и навело глава. — Сам не разбрах как стана.
Роланд протегнал ръка, взел меча, от съседния храст откъснал широко листо и избърсал оръжието.
— Трябва да свикнеш да овладяваш поривите си — посъветвал го той. — Мечът иска да бъде използван. Кръв да пролива. Нали затова е изкован и закален — друга цел на този свят той няма. И ако не се научиш да го контролираш, той ще започне да те командва.
Върнал му меча и добавил:
— Следващия път, когато срещнеш този същия човек, не го гали, а направо го убий — замислено издумал Роланд. — Каквото и да говори, добро не ти мисли, да знаеш.
И двамата закрачили към Сцила, която кротко пасяла недалеч.
— А там какво видяхте? — запитал Дейвид.
— Същото каквото и ти — отвърнал Роланд с глас, в който звучало недоволство, че момчето е гледало подир него въпреки предупрежденията да не го прави. — Убиецът на онези мъже е огризвал плътта от костите, а скелетите — окачвал по дърветата. Цялата гора е осеяна с трупове. Докъде то човешки поглед стига, само мъртви тела се виждат. Земята е подгизнала от кръвта им, обаче изглежда, че и Звяра е пострадал, навярно е бил ранен. По листата и тревата имаше черна, зловонна материя, скверна на вид и мирис, а доста от върховете на копията и мечовете бяха стопени — сигурно от нея. А щом като този Звяр може да бъде наранен, значи може да бъде и убит. Само че това едва ли е задача за сам воин и едно момче. Пък и случилото се не ни засяга. Ще продължим по пътя си.
— Но… — понечил да възрази Дейвид и се спрял, защото не знаел какво точно да рече.
Нали в приказките никой не постъпва така? Воините и рицарите убиват змейовете и чудовищата, отсичат им главите. И не се страхуват, нито бягат от опасности и смърт.
Само че Роланд бил вече на коня, протегнал ръка към него, за да го вдигне при себе си. Но забелязал колебанието на момчето и подхвърлил:
— Е, приятелю, ако имаш да казваш нещо, давай. Кажи го.
Дейвид се замислил, търсел точни, подходящи думи. Не му се искало да обижда Роланд.
— Онези мъже са мъртви, нали? — започнал той. — А убиецът им е жив, макар и ранен. Значи той отново ще убива. И още, и още хора ще измират…
— Може би — спокойно рекъл Роланд.
— Значи нещо трябва да бъде направено!
— Какво предлагаш ти — да го подгоним с меч и половина на наше разположение ли? Този живот е изпълнен с опасности, премеждия и капани, момче. Заставаме пред онези, които не можем да избегнем. Има обаче случаи, когато трябва да избираме в името на едно по-голямо добро, а то понякога може да ни изправи дори и пред още по-големи рискове. Но никога не бива да си даваме живота напразно! Човек има само един живот — един да живее, същия да пожертва в името на някаква кауза. Но да го захвърлиш ей така, за нищо, когато надежда няма, не — това слава не ще ни донесе! Хайде, качвай се и да потегляме. Ето, вече се стъмва. Трябва да си намерим подслон за през нощта.
Дейвид се поколебал за секунда, но поел Роландовата ръка и се метнал зад него на седлото. Помислил отново за загиналите, удивлявайки се какво ли ще е било онова страшилище, което ги е обезобразило така? А танкът все така стоял по средата на полето — напълно чужд, далечен, пристигнал от неговия свят в тукашния някак си без екипаж. При това изглеждало, че не е и влизал в действие.
Препуснали напред, а момчето внезапно си припомнило огледалото на Гърбушкото и неговите думи. Ама хич и пет пари не дават къде си, какво правиш нали? Ето — сам виждаш. Дори се радват, че те няма.
Но това не е вярно, нали? — повтаряло си отчаяно. И все пак помнело как баща му милвал Джордж и, как държал Роуз за ръцете и я гледал в очите. Представяло си и какво правят, щом затворят вратата на спалнята след себе си. Ами ако наистина успее да намери обратния път към дома и пристигне там, а те не го искат? Възможно ли е наистина да са по-щастливи без него?