— Вярно, но ми се струва, че това не оправдава наказанието.
— Значи ти би се смилил?
— Ако съм бил на мястото на истинския принц, да. Бих се смилил.
— А щеше ли да му простиш?
Дейвид отново се замислил.
— Не, не бих му простил напълно, защото той е постъпил лошо. Наистина заслужава някакво наказание. Местата щях да им разменя — фалшивият да иде да пасе свинете и да живее по гадния начин, който бе натрапил на истинския. А пък ако някога покаже жестокост към поверените му животни или към някой човек, тогава би следвало вече да бъде наказан по-строго.
Роланд кимнал одобрително.
— Справедливо наказание предлагаш, а в същото време и милосърдие проявяваш. Е, хайде, сега поспи — подканил го той. — Току-виж вълците ни подушили дирите, затова почивай, докато все още имаме такава възможност.
Дейвид го послушал. Положил глава върху чантата и мигом потънал в дълбок сън.
Този път не го нападнали кошмари, нищичко не сънувал, пробудил се на разсъмване — онова неистинско зазоряване, бележещо началото на новия ден в този странен свят. Отворил очи, сторило му се, че Роланд говори някому. Извърнал поглед към война и забелязал, че в ръката си държи разтворен сребърен медальон, в който се вижда лицето на мъж, на вид по-млад от Роланд и много красив. Именно нему шепнел воинът и макар че Дейвид не чувал всичко добре, думата обичам била спомената повече от един път. Засрамен, че подслушва, Дейвид се завил презглава с одеялото и отново заспал.
Когато се събудил за втори път, Роланд вече се приготвял за път, оседлавайки Сцила. Дейвид споделил скромните си хранителни запаси с него, макар че нямал какво особено да му предложи. После се измил в близкия поток и по стар навик започнал да брои околните предмети, но се сепнал, припомняйки си съветите на Дърваря. Тогава вместо броенето се заел да почисти и наточи меча. Проверил колана, ножницата, затегнал ги, сетне помолил Роланд да повтори оседлаването и слагането на оглавника с юздите, че да се научи да го прави и той. Роланд му показал всичко, научил го също да преглежда копитата и състоянието на подковите, как да проверява дали кобилата няма наранявания.
По едно време в момчето се обадило любопитството и за малко да запита Роланд относно медальона, но размислил и се отказал. Да не би той да помисли, че го е шпионирал в мрака. Вместо това задал другия нормален въпрос, който също му се въртял в главата през последните два дни, и така неволно получил отговор и на загадката около образа в сребърния накит.
— Кажете ми — запитал той война, докато Роланд оседлавал Сцила повторно, — с каква мисия сте тръгнали?
Роланд затегнал ремъците около корема на кобилата и заговорил, без да извръща лице към момчето.
— Имах приятел на име Рафаел, по-близък и от брат ми беше. Искаше да се докаже пред хората, които се съмняваха в куража му, а зад гърба му говореха лоши неща. Един ден случайно чу история за омагьосана от зла чародейка дама. Приспана била и затворена в зала с множество съкровища във вълшебен замък, който се местел според лунните фази. Закле се да я освободи от магията и потегли от нашите земи, за да я търси, но мина доста време, а той така и не се завърна. Аз пък дадох дума да разкрия какво му се е случило и ако е убит, да отмъстя за смъртта му. Зная, че сега замъкът се намира на два дни път оттук. И веднъж щом разкрием скритата зад стените му тайна, незабавно ще те отведа при краля.
Дейвид се качил на Сцила, а Роланд я повел към пътя, като вървял отпред и внимателно се взирал пред себе си, за да не попаднат на скрити кухини, в които кобилата може да се нарани. Момчето привиквало с ездата и нейния ритъм, макар че все още имало болки от продължителния преход през предния ден, затова пък вече знаело как да стои на седлото. Напуснали района на разрушената църква още съвсем рано на разсъмване.
Само че тръгването им не останало незабелязано, макар и те да не се досещали за това. От гъстите шубраци отвъд развалините чифт черни очи ги следели неотлъчно. Козината на скрития там звяр била тъмна, почти черна, а муцуната носела повече човешки черти, отколкото вълчи. Съгледвачът бил плод на връзка между луп и вълчица, макар че по характер и инстинкти напомнял повече за майката. Бил един от най-едрите и най-свирепите от своя вид, всъщност мутант, на ръст почти колкото пони, с огромни зъбати челюсти. Изпратен бил от глутницата да разузнае обстановката и да се опита да открие дирите на момчето. По пътя загубил следата, но в гората по-късно отново попаднал на нея, а тя го отвела до една къщурка. Там за малко да си загуби живота, защото джуджетата отдавна поставяли хитроумни и много опасни капани около своя дом — замаскирани с листа, трева и тънки клони дълбоки ями с набити на дъната им остри колове. Само наследените майчини отличен нюх и рефлекси спасили вълка. Иначе щял да пропадне в една от дупките, а сетне внимавал много повече. На същото място надушил момчешката миризма, примесена с тази на джуджетата, и я проследил обратно към пътя, вървял по нея известно време, после се отклонявала към поточе. Тук се появила силна конска миризма, преобладаваща над момчешката. Това подсказало на вълка, че оттук момчето вече не се е придвижвало пеша и сигурно не е било само. Маркирал мястото с урината си, както постоянно бележел и пътя си, за да могат събратята му лесно да го проследят.