Невидим за очите им, Гърбушкото наблюдавал продължаващите пътя си Роланд и Дейвид. Кобилата преодоляла падналото дърво с лек скок, но първо спряла точно както очаквал и съгледвачът. Тогава кривогърбият отново се шмугнал в съседните трънливи гъсталаци и за секунда изчезнал.
XX
За селото и втората приказка на Роланд
Същата сутрин Роланд и Дейвид не срещнали никого по пътя. Дейвид отново се зачудил — защо почти никой не пътува по него? В края на краищата е добре поддържан и можеш нормално да се придвижиш от едно място на друго.
— Защо тук винаги е така тихо? — запитал той спътника си. — Почти никога няма пътници.
— Хората се боят да пътуват, защото този свят се промени много и все към лошо — отвърнал Роланд. — Ти вчера сам видя какво бе останало от онези войни. Разказах ти и за омагьосаната от злата вълшебница дама, а още десетки други беди са сполетели мнозина. Опасности по тези земи винаги е имало, животът никога не е бил лек, но сега се появиха нови злини и никой не знае откъде идват. Дори и кралят не е в състояние да каже, ако онова, което говорят за двора му и самия него, е вярно. А се твърди, че песента му била изпята.
Роланд разперил ръка на североизток.
— Отвъд онези хълмове има населено място. В него ще прекараме последната нощ, преди да стигнем до замъка. Може би от тамошните ще научим нещо повече за дамата и съдбата на моя приятел.
След около час път насреща им се появила група мъже, току-що излизали от гората вдясно. Били въоръжени с къси, грубо изработени мечове и остри пики, а на шишове носели мъртви зайци и полски мишки. Щом зърнали наближаващата двойка, спрели и застрашително насочили оръжията си към нея.
— Кои сте вие? — викнал един от тях, червенокос и брадат. — Спрете на място и не мърдайте, докато не се представите.
Роланд заковал коня на достатъчно безопасно разстояние, сетне отговорил:
— Аз съм Роланд, с мен е оръженосецът ми Дейвид. Отиваме към селото с надежда там да намерим храна и да си починем.
Червенокосият свалил меча.
— Да починете става, с храната обаче е трудно.
Показал своя шиш с нанизаните няколко животинки и добавил:
— Ето, по полето вече почти няма живот. Вижте какво хванахме за два дни лов. На всичкото отгоре един човек загубихме.
— Как така загубихте? — заинтересувал се Роланд.
— Най-отзад вървеше, в ариергарда. По едно време чухме, че вика, но когато се върнахме да проверим що става, него вече го нямаше.
— А следи от нападател имаше ли? — отново запитал Роланд.
— Никакви. Всъщност заварихме дири от борба по земята и дупка, сякаш оттам е излязъл някой и му се е нахвърлил, иначе само кръв и някаква гадна черна материя, която ни е съвсем непозната. Във всеки случай той не е първият, който загива по този начин. И други са изчезвали така, само че досега не сме виждали нищо определено. Вече се движим само в големи групи, защото се боим от нови инциденти. Повечето от нас смятат, че нападателят ще се добере и до домовете ни.
Роланд се озърнал, извърнал глава назад към посоката, откъдето идвали с Дейвид.
— На ден път назад оттук попаднахме на останките на загинали войни — казал той замислено. — По гербовете на останалото оръжие личеше, че са били кралски хора. Не са имали късмет в битката срещу същество, наречено Звяра смятам, че той е нападателят, макар че са били отлично обучени и въоръжени. И ако оградните стени на селото ви не са укрепени добре и високи, по-добре напуснете домовете и се скрийте някъде. Ще се върнете, когато опасността премине.
Мъжът поклатил глава в знак на отрицание.
— Не можем и няма да напуснем. Тук са ни стопанствата, животните, къщите. Живеем в бащините домове, предавани са от поколение на поколение. Няма да ги изоставим. С голям труд са били създавани и поддържани, животните — гледани и развъждани.
Роланд премълчал, а на Дейвид му се сторило, че чува мислите му.
Тогава ви чака сигурна смърт.
Яздили бавно след групата, разговаряли, а Роланд почерпил мъжете с останалия в манерката му алкохол. Хората благодарили за любезността и в ответ надълго и нашироко разказали какво става по техните земи, потвърждавайки предишните Роландови думи, че в тукашния свят има големи промени, а по полята и в горите са се навъдили нови същества, враждебни, много опасни и винаги гладни. И за вълците станало дума, и за това колко нагли и дръзки са станали в нападенията си напоследък. Ловците успели да уловят в капан и да убият един от тях. Бил луп, само че преселник от далечни места, изглежда, от полярните зони. Личало по козината и дрехите — тя била съвършено бяла, а бричовете му — съшити от тюленова кожа. Преди да го убият, казал, че идва от далечния север, и се заканил, че пристигащите след него събратя ще отмъстят за смъртта му. Дейвид отново се замислил: потвърждавали се и думите на Дърваря, че вълците искат да си присвоят кралството и за целта набират истинска армия.