Местният владетел удържал на думата си, прещедро възнаградил победителя, засипвайки го със злато и скъпо ценности. Предложил му и ръката на дъщеря си и половината царство, но Александър отказал всичките дарове и подложения, помолил само дума да бъде проводена до неговите земи и тамошния повелител относно делата му и спечелената победа. Царят дал дума, че това ще бъде сторено незабавно, а Александър отново поел по пътища далечни нови приключения да дири. В западните земи убил най-стария и най-злия дракон, а от кожата му си направил плащ. С негова помощ успял да издържи на непоносимия зной на Долната земя, където слязъл, за да спаси отвлечения от демон син на Червената кралица. И пак нищо не взел от подложените му в знак на благодарност богатства, само отново помолил вест да бъде проводена до господаря му у дома. И така след всяко поредно приключение и подвиг, Александър не искал нищо друго, освен делата му да бъдат широко разгласявани, а славата му растяла ли, растяла.
Изминали десетина дълги години на рицаря му омръзнало да броди, изморил се от пътешествията си по широкия свят. Вече носел множество белези от безбройните битки, а бил и уверен, че притежава славата на най-смелия рицар. И решавайки да се завърне у дома, отново поел на дълго пътуване. Една вечер обаче банда крадци и злосторници го изчакала в засада и най-подло го нападнала в гръб на тъмен, пуст път. Изморен от безконечните тежки битки, Александър не съумял да се защити достатъчно бързо и умело, затова получил много и тежки рани. Успял да се измъкне от преследвачите, силите му обаче бързо се изчерпвали. Вече едва се държал на коня, но продължавал да язди. По едно време се добрал до хълм, а на върха му зърнал замък. Стигнал до портите, извисил глас в молба за помощ, защото по тези земи старите обичаи повелявали на изпадналите в нужда винаги да се помага. Още повече, кой би отпратил ранен рицар, без да му окаже гостоприемство и всяческа подкрепа?
Отговор обаче нямало, макар че някъде по високите кули на крепостта мъждукала светлинка. Тогава Александър отново извикал за помощ и този път му отговорил глух женски глас.
— Не съм в състояние да ти помогна. Иди си, другаде потърси облекчение.
— Ранен съм — казал рицарят. — Опасявам се, че ще загина, ако никой не се погрижи за рачите ми.
Но жената отвърнала в същия тон:
— Върви си. Не мога да ти помогна. Продължи по пътя, след миля-две ще стигнеш село. Там ще ти превържат раните.
Нямал друг избор, затова обърнал коня и слязъл по хълма, отправяйки се по пътя към селото. Силите съвсем го напуснали. Паднал от коня и останал да лежи на коравата мразовита земя, а светът наоколо постепенно потъвал в мрак.
Когато дошъл на себе си, видял, че се намира в удобна, чиста постеля. Помещението, където лежал, било голямо и красиво, но потънало в прах и паяжини, сякаш отдавна не е използвано. Изправил се, тогава забелязал, че раните му са почистени и превързани. Доспехите и оръжията обаче ги нямало. До леглото намерил храна и кана вино. Нахранил се, отпил от виното, сетне облякъл роба, която била поставена на стол до постелята. Все още бил много слаб, заболяло го силно, когато направил първата крачка, но опасността да умре от силното кръвотечение била избегната.
Опитал да отвори вратата, но тя се оказала заключена. Тогава чул същия, вече познат от по-рано женски глас.
— Направих за теб повече, отколкото възнамерявах, но в моя дом да се разхождаш няма да позволя. В него чужд крак не е стъпвал вече много години наред. Тук аз съм владетелка. Когато си възвърнеш силите и бъдеш в състояние да пътуваш, ще ти отворя вратата, за да си тръгнеш. Но трябва да обещаеш, че никога повече няма да се връщаш тук.
— Коя си ти? — запитал Александър.
— Аз съм Господарката — отвърнала тя. — Друго име, вече нямам.
— Но къде се намираш? — учудил се рицарят, защото му се сторило, че гласът й долита някъде иззад стените.
— Тук съм — последвал отговорът.
На мига огледалото на стената вдясно затрептяло, заискрило и станало напълно прозрачно, а през стъклото съзрял фигурата на облечена в черно жена. Седяла на голям трон в изцяло празна зала. Лицето и било забулено, ръцете покрити с черни кадифени ръкавици.