А Мобърли бил психиатър.
На бюрото на секретарката бръмнало звънче, белокосата кимнала на бащата.
— Малкият може да влиза.
— Хайде, синко — рекъл бащата.
— Няма ли да дойдеш с мен? — запитал Дейвид.
Бащата поклатил глава и Дейвид разбрал, че той вече е разговарял с доктор Мобърли, вероятно по телефона.
— Лекарят желае да те прегледа насаме. Но не се безпокой. Аз съм тук и ще те чакам, докато свършите.
Показала се сестра, отвела момчето в лекарския кабинет. Доста по-широк и по-просторен от чакалнята бил. По стените му се редели широки лавици с множество дебели книги, само че не като тези, които Дейвид обичал да чете. Влизайки, му се сторило, че ги чува да разговарят. Повечето от думите им не разбирал, въпреки че говорели мнооого бавно, сякаш искат да подчертаят тежестта на казаното или пък обектът, към когото е насочено посланието им, е доволно глупав. След малко доловил, че някои спорят помежду си, но за него спорът бил безсмислен. Все едно дрън-дрън-дрън, както понякога по радиото в спорове между специалисти, които желаят да впечатлят опонентите и слушателите с голямата си ерудиция и интелигентност.
Тези книги силно обезпокоили момчето.
Дребен мъж със сива коса и още по-сива брада седял зад старинното бюро в кабинета, а то изглеждало прекалено голямо за него. Костюмът му бил тъмен на цвят и някак си торбест, завързаната стегнато на шията папийонка — в червено и черно.
— Добре дошъл — обадил се той. — Аз съм доктор Мобърли. А ти трябва да си Дейвид.
Момчето кимнало. Докторът го поканил да седне и запрелиствал поставения пред него бележник, препрочитайки написаното в него, като през цялото време разсеяно подръпвал брада. По едно време привършил с четенето, вдигнал очи от бележника, запитал Дейвид как се чувства. Добре, отвърнало момчето. Сигурен ли е, че е така, отново попитал лекарят. Да, в рамките на нормалното, отговорил Дейвид. Мобърли помислил, изтъкнал, че баща му е обезпокоен за него, и пак задал въпрос: усеща ли липсата на майка си? Дейвид премълчал. Мобърли изчакал малко, рекъл, че не му харесват пристъпите, затова сега ще се опитат заедно да открият какво се крие зад тях.
Дал му кутийка с моливи, помолил го да нарисува къща. Дейвид избрал черен цвят, внимателно очертал стените и комина, сетне поставил прозорци и врата, тогава се захванал да рисува керемиди със закръглени краища на покрива. Съвсем бил погълнат от тях, когато лекарят го спрял с думите, че това е достатъчно. Загледал се в нарисуваното, от време на време повдигал очи, поглеждал момчето. Запитал защо не е помислил да рисува с повече цветове. Дейвид отвърнал, че рисунката не е завършена, щом приключи с керемидите, ще ги боядиса в червено. А лекарят попитал много бавно — по същия начин както говорели някои от книгите — защо именно керемидите са толкова важни?
Дейвид се позачудил — дали пък доктор Мобърли е наистина лекар? Предполага се, че лекарите са интелигентни хора. А този тук не му изглеждал особено умен. И много бавно обяснил, че няма ли керемиди на покрива, значи дъждът може да влиза в дома, затова те са толкова важни, колкото например и стените. А страхува ли се Дейвид, че дъждът може да влезе в къщата, запитал внезапно лекарят. Не обичам мокрото, отвърнало момчето. Ако навън вали, човек излиза облечен, подготвен, тогава не е толкова страшно, но у дома никой не се облича като за дъжд, нали?
При този отговор доктор Мобърли изглеждал донякъде объркан.
След малко помолил Дейвид да нарисува дърво. Момчето започнало с клоните, грижливо ги скицирало, сетне се захванало поред на всеки да добавя листа. Стигнало до третия, Мобърли го спрял. Този път на лицето му имало ново изражение — приличало на бащиното при успешно решена докрай кръстословица в неделния вестник. Лекарят изглеждал особено доволен от себе си, готов току да скочи от стола с насочен нагоре пръст и гордо да викне „Аха, аз казвах ли ви!“ — също както по карикатурите рисуват лудите учени.
Сега дошло ред на въпроси за дома, за майката и бащата. За пристъпите. Какво чувства преди настъпването им? А преди да е загубил съзнание, не му ли замирисва на нещо особено? Впоследствие боли ли го главата? Ами преди това? Може би го боли в момента?
Според Дейвид обаче лекарят не питал за най-важното, приемайки за даденост, че припадъкът води до пълно безсъзнание, а сетне момчето не помни нищо от изпитаното, преди да дойде в съзнание. А това не било вярно. Помислил дали да му разкаже за съпровождащите припадъците странни видения и пейзажи, но Мобърли вече отново разпитвал за майка му. Дейвид обаче не желаел да говори за майка си, още повече с непознати. Лекарят разпитвал и за Роуз, и чувствата му спрямо нея. Тук момчето направо не знаело какво да каже. Не харесвало тази жена, не му се искало баща му да е с нея, само че как да признае това пред доктора? Още повече че той вероятно после ще сподели казаното с баща му.