— Но трябва да се уверите, че е така, нали?
— Мира няма да имам, докато не го направя — тежко отвърнал другият.
— Но и вие може да загинете. Следвайки пътя му, вас може би ви очаква същата участ. Не ви ли е страх от смъртта?
Роланд взел дървен ръжен, разровил жарта, в бялата нощ полетели облачета живи искрици. Съскали във влажния студен въздух и угасвали като привлечени от пламъците и поразени в тях хвъркати гадинки.
— Страх ме е от предхождащата смъртта болка — отвърнал той. — Бил съм раняван в миналото. Единият път бе така зле, че не вярвах дали ще оцелея. Помня цялата мъчителна агония на страданието и не ми се иска тя да се повтаря отново.
Помълчал и продължил:
— Всъщност повече се боя от смъртта на близки хора. Страхувам се да не ги загубя, безпокоя се за тях дори и когато са живи. Понякога ми се струва, че по-скоро се задълбочавам във възможността да ги изгубя, отколкото се радвам на факта, че са около мен. Такъв съм си, такава ми е природата. Такава е и връзката ми с Рафаел. Беше ми много близък — кръв от моята кръв, пот от моята пот. Без него никога вече няма да бъда същият.
Дейвид мълчал, загледан в пламъците. Думите на Роланд ехтели дълбоко в съзнанието му. Нали по същия начин бе изживявал загубата на майка си? И така дълго и силно бе страдал от мисълта за предстоящата загуба, че не бе успял да се порадва на времето с нея преди кончината й.
— А ти? — обадил се в същия миг Роланд. — Та ти си само едно момче. Не ти е тук мястото. Не те ли е страх?
— Страх ме е — отвърнал Дейвид. — Само че нали чух гласа на майка си? Тя е тук някъде. Трябва да я намеря. Длъжен съм да я върна у дома.
— Дейвид, майка ти е покойница — кротко възразил воинът. — Ти сам ми съобщи това.
— Тогава как и защо е тук? Нали съвсем ясно и отчетливо чух гласа й?
На това Роланд нямал отговор, а отчаянието клъвнало момчето отново, още по-силно.
— Какъв е този свят тук? — изпъшкало то. — Име няма или поне никой не го знае. Дори и вие не можете да ми кажете как се нарича. Имало крал, но той може би реално не съществува? Появяват се неща, дето място нямат тук — като онзи танк, като германския самолет, който влезе след мен, сякаш ме гонеше, като харпиите. Нещо тук съвсем не е наред. Просто не зная…
Замлъкнал с горчиво усещане за безнадеждност. А в съзнанието му се оформяли страшни думи, досущ черен облак надвисва над земята в красив летен ден. Станало му горещо, задушавали го гняв и объркване. Въпросът почти сам изскочил от устата му, дори се зачудил на собствения си глас.
— Роланд, вие мъртъв ли сте? Ние тук мъртъвци ли сме?
Роланд вдигнал очи от огъня, погледнал го през пламъците.
— Не зная — глухо отвърнал той. — Мисля, че сме живи, и аз, и ти. Чувствам студа, усещам топлото, както и глада си, и жаждата, различни желания, съжаления. Усещам тежестта на меча в ръка, а по кожата си виждам отпечатъците на бронята, наложи ли се да я сваля нощем. Храня ли се, разпознавам вкуса на хляба и месото. Подушвам конската миризма по себе си след ден езда. Ако съм мъртъв, ще имам ли всичките тези възприятия?
— Предполагам, че не — съгласил се Дейвид, макар че нямал никаква представа какво изпитват покойните, преминат ли от своя свят в отвъдното.
И наистина, откъде да я има? Помнел едно — кожата на майка му била хладна като лед. Но пък неговото тяло излъчва топлина, нали? И също както и Роланд усеща миризми, вкусове, допира на хора и предмети. При удар го заболява, става му зле. Ето и сега чувства излъчващата се от огъня горещина, сигурен е, че протегне ли пръст към жарта, кожата му ще изгори и ще му излязат мехури.
И въпреки всичко тукашният свят си оставал една странна смесица от познати и непознати неща, сякаш с идването си тук той самият някак си е променил естеството му, населил го е с аспекти от своя собствен живот.
— Вие някога сънували ли сте тези земи? — запитал той Роланд. — А мен някъде по тях или нещо друго подобно?
— Когато те срещнах на пътя, ти беше за мен съвсем непознат — отвърнал воинът. — Чувал съм още преди време, че тук някъде има село, но до онзи миг не го бях виждал, защото по тези краища по-рано не съм пътувал. Но виж, Дейвид, те са си така реални, както си и ти самият. Не си внушавай, че сънуваме или сме в някакво особено, отвъдно състояние. Виждал съм страха в очите ти, когато говориш за вълчите глутници и съществата, които ги ръководят. Вярвам ти, че хванат ли те, жив ще те изядат. Освен това със собствените си очи зърнах останките на онези войни на бойното поле, усетих вонята от разложението на труповете им. Скоро ще се изправим пред причината за гибелта им и е твърде възможно и ние с теб да не оцелеем. Виждаш ли, всички тези неща са реални. Ти си изпитвал болка, нали? Издържал си на нея. Е, щом издържаш на болка, значи можеш и да умреш. Да загинеш тук и завинаги да загубиш своя свят. Никога не забравяй това. Забравиш ли го, загубен си!