Към края на прегледа Дейвид се разплакал, без да осъзнава защо. Всъщност така силно заридал, че от носа му протекла кръв и това го изплашило. Тогава завикал, чак закрещял. Свлякъл се на пода, ситно треперещ, в съзнанието му заблестели ослепителни бели пламъци. Заудрял с юмруци по дъските и в същия миг чул как книгите зацъкали високо и неодобрително, а Мобърли завикал за помощ. В следващата секунда баща му нахлул в кабинета, тогава момчето почувствало, че потъва в тъмна бездна. Сторило му се, че това продължава само секунди, но всъщност продължило дълго време.
А в мрака чуло женски глас, заприличал му на майчиния. Тогава съзряло приближаваща се фигура. Тя обаче не била женска. Бил гърбав мъж, разкривен, с дълго лице и извита брадичка. Задавал се от сенките на своя свят.
И се усмихвал.
III
За новата къща, новото дете и новия крал
Ето как по-нататък се развили нещата.
Роуз била бременна. Дейвид научил това от баща си, докато, похапвайки чипс, разговаряли на пейка на брега на Темза. Покрай тях по реката се нижели лодки и по-големи плавателни съдове, във въздуха се носели петролни изпарения и мирис на водорасли. Било ноември 1939 година. По улиците имало много повече полицаи и военни, отколкото когато и да е преди това. Всъщност мъже в униформи се срещали на всяка крачка. По первазите на прозорците поставяли чували с пясък, на улиците и кръстовищата като страховити змиевидни спирали стояли големи рула бодлива тел. В градинките се виждали гърбатите изходи на бомбените убежища, в парковете копаели окопи. Кажи-речи на всяко свободно място разлепвали обявления: предупреждения за спазване на нощните правила, стриктно затъмняване на прозорците, прокламации от името на краля, всъщност всички те били свързани с проблемите на воюващата родина.
Повечето от децата, които Дейвид познавал, вече ги нямало — били извън столицата. По лондонските гари се тълпели множество хора на път за провинциални къщи, села и по-отдалечени градчета. Вечер градът изглеждал напълно опустял и някак празен, останалите в него лондончани били изнервени, изпълнени с лоши предчувствия и боязън. Нощем очаквали поредната бомбардировка, столицата потъвала в мрак, за да затруднява задачите на бомбардировачите. Така тъмно ставало, че човек можел да различава дори лунните кратери на фона на осеяното със звезди небе.
По пътя към Темза забелязали баражните балони в Хайд парк, завързани с дебели стоманени въжета за тежките си бетонни котви. Надували ги, за да ги издигат високо в небесата, където масивните им тела пречели на германските летци да спускат бомбения си товар от по-ниско. Така се намалявала точността на попаденията, както и броят на засегнатите мишени.
По форма балоните приличали на огромни бомби. Бащата рекъл, че в този факт се съдържа немалко ирония, а момчето запитало защо. Смешно е, отвърнал той, че именно предпазващият Лондон от бомбардировачите фактор трябва да наподобява бомба. Дейвид кимнал, съгласен бил с бащината теза. Представял си германските машини в небето, пилотите, маневриращи, за да избягнат противосамолетния огън от земните батареи, приведените над бомбените мерници екипажи. Питал се дали те изобщо мислят за хората в къщите и фабриките, спускайки смъртоносния товар. Как ли изглежда Лондон от високо? Сигурно като голяма комплексна играчка, модели на къщички, миниатюрни дръвчета, мънички улички. Може би така е най-лесно да хвърляш бомби — представяйки си, че долу има само детски играчки? Че всичко това не е истинско, а просто игра — никой на земята няма да изгори или да се задуши в дима и пламъците на експлозиите.
Запитал се как ли ще се чувства в ролята на пускащия бомбите, да речем от „Уелингтън“ или „Уитли“, летящ над германски градове със смъртоносния си товар? Ще бъде ли в състояние да дръпне ръчката на бомбоизхвъргача? Все пак е война, нали? А германците са лошите. Всеки го знае. Нали те започнаха конфликта, че кой друг? Също както е в книгите и в игрите: започнеш ли с лошото пръв, значи ти си виновен и сетне няма какво да се жалваш от възможните последствия. Дейвид си казал, несигурно ще дръпне ръчката, но няма да мисли за това дали долу има хора. Там ще са само фабрики и пристанища, тъмни сенки в здрача, а работещите в тях ще си бъдат у дома на топличко, безопасно заспали в леглата. Бомбите ще унищожат само работните им места.