— Джорджи, Джорджи, хей, момче — пеели родителите в хор, — хей ръчички, хей ги две, те ме слушкат най-добре!
А Джорджи се кикотел високо, пламнал от удоволствие. По дърветата птичките пеели, по моравата жужали пчелички, прелитали пеперуди. И в същия миг чул майчиния глас.
— Виждаш, че са те забравили — обадил се той. — Това не е ли твоята стая? Само че гледай — в нея вече никой не влиза. Баща ти в началото идваше, но сетне се примири с изчезването ти и сега намира щастие в новата си съпруга и дете. Тя отново е бременна, само че все още не го знае. На Джорджи ще му се роди сестричка, тогава баща ти отново ще има две деца и изобщо няма да си спомня за теб.
Странен бил този глас — идвал сякаш от нищото, а в същото време и отвсякъде: звучал в съзнанието на Дейвид, в коридора, откъм пода и покрива, от каменните стени и книгите по лавиците. За миг зърнал майчиния лик, отразен в прозоречното стъкло — далечен, неясен неин образ, а тя застанала зад него, надничаща през рамото му. Извърнал се рязко, но там нямало никого, а образът все така оставал в стъклото.
— Не бива да е така — продължавал гласът, устните се движели, но сякаш произнасяли други думи, защото движенията не пасвали на тези, които Дейвид чувал. — Но ти се дръж, бъди смел и силен, поне още малко. Защото откриеш ли ме, отново ще си възвърнем загубения живот. Роуз и Джорджи няма да ги има, аз и ти ще бъдем на тяхното място.
В този миг шумът в градината се променил. Дейвид надникнал отново и зърнал баща си — работел на моравата с косачка, майка му подрязвала розовите храсти с градинарски ножици, отделяла най-хубавите рози и ги подреждала и красива кошничка. А на пейката в съседство седял той самият и четял книга.
— Виждаш ли? Ето, така трябва да бъде. Хайде, побързай, защото много време изгубихме. Отново трябва да се съберем, нали? Но внимавай: Тя дебне, следи те и изчаква! Зърнеш ли ме, не извръщай очи встрани, нито вляво, нито вдясно. Гледай само в мен и всичко ще бъде наред.
Тогава образът се изгубил, изчезнали и хората от градината, всякакъв звук секнал. Задухал студен, враждебен вятър. Завил като хала, подгонил прашни вихри в стаята, предметите се скрили от очите на момчето. Дейвид закашлял, закихал. Излязъл заднешком от помещението и се подпрял на стената в коридора, като ожесточено се давел и плюел, за да прочисти гърлото си.
Тогава наоколо заехтели трясъци. Вратите по изминатия от него път започнали да се затръшват една по една. Тази на мансардата се блъснала току в лицето му. Същото се случило и с вратите пред него. Загасвали и факлите една подир друга. Постепенно настъпвал плътен мрак. Дейвид отчаяно затичал напред, стъпките му ехтели по празния каменен коридор, а светлините гаснели все по-бързо. Зад него, встрани, пред него. Той тичал и тичал, в напразна надежда да изпревари мрака, но ето, с правене и съскане загаснала и последната.
— Не! — отчаяно завикал Дейвид. — Мамо! Роланд! Къде сте? Нищо не виждам. Помогнете ми!
Отговор нямало. Момчето спряло. Как да постъпи? Какво ли го чака напред? Все пак знаело посоките — отзад са стълбите. Върне ли се по стената, ще ги намери, но пък ще изостави майка си и Роланд. А той къде ли е, дали е жив? Тръгне ли напред, ще се лута слепешката в тъмата, в незнайното. И сигурно ще се превърне в лесна плячка за тъмната сила, наричана от майка му „Тя“. Същата зла магьосница, завардила това нечестиво място с непроходими, бодливи трънаци, същата, превръщаща в мумии живи хора, същата, побила по бойниците десетки глави.
Изведнъж зърнал в далечината светлик. Светлинка, досущ литнала в мрака светулчица, а майчиният глас се обадил:
— Дейвид, не се страхувай! Вече си съвсем близо. Не падай духом точно сега!
Дейвид слушал ободрен и вярата се връщала в него, а светлината внезапно нараснала и се усилила. Тогава момчето видяло и източника — на метална рамка на свода висял фенер. Постепенно се очертали и околните форми, а той продължавал да върви напред, докато стигнал до входа на голяма зала със сводест, куполовиден таван, поддържан от четири гигантски стълба. И стените, и колоните били покрити с бодливи трънаци, само че далеч по-дебели и едри от онези по крепостта отвън. Бодлите стърчали застрашително, по-високи от Дейвид, остри като игли. Между колоните на красиви железни поставки стояли лампи, осветявали несметно имане: големи сандъци със златни монети и скъпоценности, покрити с изумруди златни купи и бокали, красиви картини в позлатени рамки, направено от благородни метали оръжие, мечове, щитове, ками и кинжали. Тук имало нечувани, невиждани богатства, но Дейвид дори и внимание не им обърнал. Очите му били приковани в издигнато над пода, подобно на каменен олтар ложе, където лежала облечена в червено кадифе бездиханна жена, бледа като мъртва, със скръстени на гърдите ръце. Но щом се загледал по-внимателно, разбрал, че диша, макар и едва-едва гърдите й се издигали и спускали. Значи това е Спящата дама, жертва на черната магия на злата магьосница.