Той непрекъснато се мъчи да изправи тази заблуда, но в собствения си духовен живот той самият е твърде далеч от тяхното-тесногръдие, за да може да схване до каква степен „глухи“ са слушателите му.
Окайването, че този народ не умее да го „слуша“, звучи твърде често в думите му.
Той укорява народа, който „има уши само за да не чува“, отивайки по този начин към собствената си гибел.
А когато краят на живота му — отдавна вече предусещан — наистина наближава, цялото му мъжество рухва в горчив вопъл, и той — оплаква Йерусалим, че не е познал1 през неговите дни какво е искал той да дадена народа си...
Малцината избрани все пак от него ученици са принудени често да чуват сурови думи заради тесногръдието си и само в редки случаи той се доверява на способността им да го разбират.
Понякога той се опитва да убеди сам себе си, че външно така всеотдайно преданите му хора сигурно го разбират правилно, за да се убеди после за кой ли път, изпълнен с болка и състрадание, колко далеч от неговото Учение са техните сърца. —
Той странствува така из земята на Палестина, — говори в „училищата“, — в селските синагоги, — за да разкрие следата на истината в старите писания, — говори пред народа на народен език, за да пробуди сърцата, доверява на приятели тайната на своята мисия, която те не могат да разтълкуват, защото са твърде много в плен на народните въжделения за месия — и никой, с изключение на онзи, „когото е обичал“ — не го е разбирал.
Той говори за своя „Отец", а те мислят, че им приказва за техния племенен Бог, въпреки че той съвсем недвусмислено ги призовава да не служат на този „Бог на отмъщението“, който е говорил „на древните“, и духовно обезсилвайки неговата мнима „заповед“, учи: — ,Аз пък ви казвам.. .“3
Той говори за високата си мисия, а те си въобразяват, че иска отново да укрепи външното могъщество на тяхното земно царство, макар и отдавна да им бе възвестил, че той е цар в едно царство, чието вечно съществувание се крепи на сила „не от тази земя“.
Той говори за онова, което е станало в него „плът и кръв", и проповядва въплъщаване на Духа, — а те разбират, че неговото тяло, дадено му някога от земята, трябвало да стане тяхна земна храна4.
Онези клетници, които той е съумял да излекува от недъзи благодарение на изцелителната сила, присъща на земното му тяло и нямаща нищо общо с духовната му същност, — му вярвали като на свой помагач, но не подозирали, че той би могъл да им окаже същата физическа помощ даже и да е бил друг в духовно отношение..
Да го упрекваме ли тогава, че земното в него се е поддало на мимолетна слабост и той се е доверил на виковете „Осанна”, обещаващи му земна власт, — да го упрекваме ли, че тази власт е изглеждала примамливо близка, макар и да е искал да я постави в услуга единствено на душите?! —
В това се състои краткото заплитане във вина, от което не е могъл да убегне дори и този живот, защото никой от родените на тази земя не може да се опази от всяка вина!
Наистина той просто е търсел заради висшата си духовна задача смъртта от човешка ръка, тъй като само чрез такава смърт е можел да даде и последното, което единствено нему бе отредено да даде; — но тази смърт е дошла всъщност твърде рано за него и му е била нужна изключителна сила, за да я приеме с готовност, затова той е отправял вдън душа молитви към своя „Отец“ да промени все пак съдбата му, — „ако е възможно“1. —
„Много още“, вярваше той, може да каже на учениците си, но по онова време, както ясно виждаше, те не можеха „да го понесат“2. ..
Но когато един пратеник на светлата Общност, към която е принадлежал и той, му показва най-после в онази страшна нощ в Гетсимания, че пътят му, такъв, какъвто сам си го е начертал, не може вече да се измени дори и от „Отеца“ на всички действуващи в тази светла Общност, — той се съсредоточава отново в себе си, в своето първосвещенство на Светещ, и изминава като герой последния си тежък път, превит под бремето на дървения кръст. —
На този мъченически кръст, дал по-късна ново тълкуване на един прадревен, свещен символ на отдавна отминали благородни култове, той осъществява крайния акт на Любов — останал тайна за всички заобикалящи го тогава, — и все още тайна за всички освен за малцина зрящи, чак до наши дни!