МУЗИКА
Волф-Ферари е написал „Четиримата грубияни“ в традициите на италианската опера-буфо. Музиката е пропита с много хумор и шеговитост. Мелодиката, изящна и наситена със силни чувства, напомня по своя дух за италианските оперни майстори от първата половина на XIX в. За годините, през които е писана операта, изразните средства обаче са сравнително нови. Съобразявайки се с изискванията на съвременната музикална драматургия, същевременно Волф-Ферари е успял да запази в творбата си аромата на венецианската песенност и това й придава голямо очарование. Още с оркестровото встъпление на „Четиримата грубияни“ се създава мека и приятна музикална атмосфера, за която по-късно композиторът напомня отново с великолепното си интермецо, известно и като самостоятелна оркестрова пиеса. В първото действие на операта има няколко музикални номера, които наистина са постижение в творческия път на композитора и които доказват големите му възможности в обрисуването на интересни и ярки музикални образи. Тук се откроява оригиналният, изграден в гротесков тон, монолог на Лунардо. На още по-високо художествено равнище е дуетът между Лунардо и жена му Маргарита, като в басовата партия сполучливо е пресъздадена арията на стария антиквар в мъжкото му превъзходство, а в сопрановата — иронията на жена му. Но един от най-вълнуващите моменти в музиката е изключителният дует между Лунардо и Маурицио, показващ двамата груби домашни деспоти, които са неспособни да разберат чувствата дори на най-близките си хора.
И в следващото действие в музиката могат да се изтъкнат отделни сцени и номера с висока художествена стойност. Такива са бравурната сцена на разпрата в края на втора картина и веднага последвалото чудесно интермецо, превъзходната ария на Лучета във второ действие, изградена върху елементи от интермецото, ярко комедийният дует между Лунардо и Симоне, тъгуващи за „доброто старо време“, когато жените са били покорни на своите мъже. Зашеметяващо бурен и весел характер има финалната сцена на второто действие, когато се появява преоблеченият Филипето. В последното действие силно впечатление правят терцетът между Лунардо, Симоне и Канчано, написан в стила на Росини, арията на Феличе в ритъма на тарантела, както и финалната сцена.
Найден ГЕРОВ
1916
Найден Геров е български композитор, създал значителен брой произведения в различните музикални жанрове. Може би Геров проявява най-голяма привързаност към музикално-сценичните творби, където творческият му актив е най-голям. Автор е на редица опери: „Паисий Хилендарски“, „В една новогодишна нощ“, „Бяла пролет“, „Пепеляшка“, „Ян Бибиян“, „Тримата мускетари“, „Почивка в Арко Ирис“, „Полет към Кларис“, балетът „Швейк отива на война“, музика към много театрални пиеси, филмова музика. Той създава също така и творби от областта на симфоничната музика. Особено благосклонно бяха приети от публиката и критиката неговите Втора и Трета симфония. Написал е също така Концерти за пиано и оркестър, за виолончело и оркестър, за виола и оркестър, както и камерни творби, песни и др. Музиката на композитора се отличава със съвременния си език, но е в духа на традициите на българската национална музикална школа. Найден Геров принадлежи към композиторите от демократичното направление и отправя творбите си към по-широките слушателски кръгове. „Музиката — казва Геров — не е само техническо съвършенство, а изкуство, което изразява мислите и чувствата на хората и е предназначено за хората.“
Найден Геров е роден на 14 юни 1916 г. в Пловдив. Той произхожда от културно семейство с традиции. Негов дядо е видният български книжовник и възрожденец Найден Геров (1823 — 1900). Учи музика от ранно детство. Когато Геров завършва средното си образование, вече се ползува с име на добър пианист. По това време написва и първите си произведения. В продължение на много години той учи музикална теория и композиция при немския педагог д-р Науман. Влечението на Найден Геров към театъра и музикално-сценичните жанрове се заражда още в началото на творческия му път — през тридесетте години като активен сътрудник на Опитния театър и на Реалистичния театър в София. По-късно работи във Варненската народна опера, за която написва първите си опери. Тук през 1959 г. се изнася „Паисий Хилендарски“. Това произведение носи белезите на патриотично-епичните традиционни опери, а музиката му има подчертан народностен характер. След това се зареждат приказната опера „В една новогодишна нощ“ по мотиви на Андерсеновата приказка „Спящата царкиня“, „Бяла пролет“, инспирирана от Вапцаровото стихотворение, двете детски опери „Пепеляшка“ и „Ян Бибиян“, комичната опера „Тримата мускетари“ по Дюма-баща, „Почивка в Арко Ирис“ по популярната пиеса на Димитър Димов, последното му оперно произведение „Пътуване към Кларис“. Неговият балет „Швейк отива на война“ е изнесен през 1974 г. във Варна.