Първото действие започва с кратко въведение, след което веднага следва жътварската сцена, написана колоритно и наситена с дълбоки чувства. В поетичния дует между Цвета и Спас са първите ярки щрихи от образите на двамата главни герои. Втората половина от действието силно контрастира на първата. Лирично-идиличното настроение се сменя с драматично. Сцената на нахлуването на турците, заплашванията на Осман бег и отвличането на Цвета е музикален конфликт, изграден върху съпоставянето на народностното и ориенталското звучене и води до непрекъснато нарастване на драматичното напрежение.
Във второто действие композиторът е постигнал една от връхните точки на своето творчество. Кратката ария на Цвета, в която тя изплаква мъката си, разкрива както дълбокото страдание на девойката, така и нейната душевна красота. Арията на Осман бег, когато се опитва напразно да съблазни Цвета, като й описва живота в харема, е силно емоционална, мелодична, изпълнена със страст. Тя разкрива освен това и лицемерието, похотливостта на турчина. След арията ориенталският елемент в музиката е подчертан още по-силно с танците на ханъмките. Това е оригинален номер, изпълнен с много грация и екзотика, като същевременно в него се долавя и едно сладостно, но тъжно настроение. Много чистота и свян има във фразите на потурчените българки, които дълбоко съчувствуват на Цвета и я утешават. Музиката взима драматичен обрат с влизането на Дуко и Спас.
Обстановката при третото действие позволява по-скромно музикално пресъздаване. Тук музиката е някак по-бледа. Най-силно впечатление прави финалът, когато се разкрива измамата. Ярка мелодически и емоционална е страстната молба на Спас към любимата му да се опомни.
Четвъртото действие в по-голямата си част представлява народен обичай, пресъздаден в художествен вид — сватба. Този обичай е предаден сбито, само в най-важните му моменти: песните и танците, закачките и напътствията на кума и пр. Кулминацията на сватбения обред е общото хоро. Тук композиторът сполучливо е използвал популярното македонско хоро „Чамчето“. В разгара на танците и веселието нахлуването на турците действува като силен драматургичен ефект. Тази финална сцена не е дълга, но е изпълнена с много напрежение, а в музиката за последен път се сблъскват двете звучения — българското и турското. Въпреки че операта завършва трагично, краят й прозвучава оптимистично и жизнеутвърждаващо.
Бела БАРТОК
1881–1945
Бела Барток е именит унгарски композитор и е един от най-ярките представители на съвременната музика. Огромно е неговото дело на творец и музикален изследовател. В своите оперни, балетни, симфонични и камерни произведения той по гениален начин се стреми да даде ново, оригинално решение на редица най-важни проблеми на съвременната музика, свързани с мелодията, хармонията, полифонията, звучността на съвременния оркестър, усъвършенствуването на клавирната техника и пр. По нов, ярко индивидуален начин той третира фолклора като музикален материал, като извор на творческо вдъхновение при създаването на своите композиции.
Творчеството на Бела Барток е изградено със съвършена композиционна техника. То е дълбоко национално унгарско изкуство, с изключително висока художествена стойност, като при това притежава ярко изразени прогресивни тенденции. Композиторът е оставил голям брой произведения от почти всички области на музиката, между които: операта „Замъкът на херцога Синята брада“, балетите „Дървеният принц“ и „Чудесният мандарин“; симфонията „Кошут“, изумителният по своята оригиналност и сила на въздействие Концерт за оркестър, три концерта за пиано и оркестър, концерти за цигулка, за виола; камерна музика, вокал-но-инструментални творби като великолепната „Кантата профана“, оркестрови пиеси, сред които „Унгарски картини“, блестящото „Алегро барбаро“, Музика за пиано и ударни инструменти и пр. Прогресивните тенденции, пронизващи, голяма част от произведенията на Бела Барток са подхранвани от свободолюбивия дух на композитора, яростен противник на фашизма. Прогресивната ориентация на големия унгарски музикант личи и от неговото завещание, писано през 1940 г., в което между другото се казва: „… Докато в Будапеща два площада носят имената на онези две особи (има предвид имената на Хитлер и Мусолини), след моята смърт забранявам да се наименува на мен каквато и да е улица или да се поставя някаква паметна плоча“.