Във втората картина се появява известно драматично напрежение. То се засилва особено много при предложението на болярина Тертер, на което отговаря Ивайло с възбуденото и наситено с много емоционалност свое ариозо. Това е един от силните моменти на творбата.
Напрежението нараства още повече в третата картина на операта. Внезапното появяване на Ивайло пред тримата боляри, които го търсят, за да го убият, действува като силен драматургически ефект. Композиторът е успял да пресъздаде чрез музиката си целия драматизъм на момента. Особено вълнение предизвиква обръщението на Ивайло към войниците и тяхното присъединяване към войводата. Внезапната вест за отвличането на Кремена създава атмосфера на нова напрегнатост.
Четвъртата картина е една от най-силните в операта. След възбудения диалог между царицата и страстно влюбения в нея Андроник идва голямата ария на Мария. Тази ария, наситена с подчертана емоционалност, разкрива славолюбивия нрав на царицата, нейната безскрупулност и заедно с това силната й майчинска любов. Арията е основен момент в ярката музикална характеристика на царицата. В сцената между Мария и Кремена изпъкват двата диаметрално противоположни музикални образа на главните героини. Кулминацията на картината е епизодът, в който царицата с ласкавите си думи убеждава наивната Кремена да изпие отровата и веднага показва истинския си лик.
Петата картина е сравнително кратка. В нея се допълва сложният музикален образ на Ивайло. В монолога на войводата — прощаването му с отровената Кремена, са изразени ярко обзелите го противоречиви чувства: стремеж към лично отмъщение и чувството за дълг пред народа.
По настроение и замисъл шестата картина е близка до четвъртата. В музиката е запазено единството на настроението. Тук са нахвърлени последните щрихи в характеристиката на Мария.
Последната картина по своята същност е подобна на първата. Това безспорно се дължи на участието на народа. Отново в музиката прозвучават близките до народното звукотворчество интонации. Цялата картина представлява внушителна и величава масова сцена, изградена в народен дух.
ЗОГРАФЪТ ЗАХАРИЙ
Опера в две части (шест картини)
Либрето Павел Спасов
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Захарий — бас
Димитър — баритон
Християния — сопран
Майката — мецосопран
Клисар — тенор
Първи ктитор — тенор
Втори ктитор — баритон
Трети ктитор — бас
Четец
Действието се развива в средата на XIX в.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Сюжетът на операта „Зографът Захарий“ е изграден върху прекомерно свободна трактовка на живота и делото на бележития български художник и възрожденски деец Захарий Христовия Зограф (1810–1853) — един от най-видните представители на Самоковската живописна школа. Обаятелната му личност е много привлекателна за герой на оперно произведение. Особена популярност получи името на Захарий Зограф от стотиците рецитали на незабравимия актьор Спас Джонев на „Легенда за греховната любов на зограф Захарий“ от Павел Спасов. „Този сюжет ме вълнува много отдавна — споделя Марин Големинов — с неподправената си поетичност, с драматичната си наситеност и психологическа задълбоченост, с ярка характеристика на героите и техните сложни взаимоотношения“. Очевидно композиторът е имал предвид легендата на Павел Спасов, а не действителната биография на художника. Писателят Павел Спасов е най-тясно свързан с развитието на българското музикално-сценично творчество. Той е автор на много либрета на опери, оперети и мюзикъли, между които „Имало едно време“, „Милионерът“ и „Рицарят“ от Парашкев Хаджиев, „Индже“ от Боян Икономов и др. Павел Спасов написва своята „Легенда за греховната любов на зографа Захарий“ през 1957 г. По-късно я преработва в, пиеса. „А когато моят приятел, композиторът Марин Големинов, пожела да създаде опера по легендата — разказва той — аз освободих сюжета от някои отклонения, от предимно любовния копнеж и подчертах новаторството на майстора …“ Спасов специално изтъква: „Легендата е волна, не биографична, а моя творба за големия, великия наш възрожденски зограф — предтеча“. Либретото е написано с умение и създава условия за изграждане на силно драматични оперни конфликти, макар и в него да се откриват известни сходства с други български опери, както по отношение на любовната интрига, така и в пресъздаването на борбата на новото със старото в изкуството — „Боянският майстор“ от Константин Илиев и „Майстори“ от Парашкев Хаджиев. Този сюжет обаче допада на Марин Големинов, защото вижда в него „възможност за едно нюансирано музикално претворяване, което довежда до изключителна контрастност и до създаване високохудожествено напрежение“.