Първото действие с двете контрастни арии на Фауст, с жизнерадостния хор зад кулисите и интересния диалог между Фауст и Мефистофел, където проличава изключителната способност на композитора да вниква в душевните преживявания на своите герои, е убедителна музикална завръзка на драмата. Нежната тема, обрисуваща образа на Маргарита, е вмъкната умело и оказва силно въздействие.
Второто действие кипи от блясък и вълнуващи чувства. Тук звучи и прочутият валс, познат под името „Фауст-валс“, под чиято мелодия се носят танцуващите двойки; тук е великолепната молитва на Валентин; тук Мефистофел пее неповторимите си куплети за златния телец — любима ария от всички баси в света; тук е също и лиричната сцена на първата среща на Фауст и Маргарита. Музиката на второто действие е не само низ от красиви арии и ансамбли, но и допълня музикалните характеристики на героите, особено на Мефистофел и Валентин. С голямо майсторство Гуно съпоставя контрастни настроения: празнична радост, ирония и злъч, чистота и сърдечност, ужас и т.н.
Третото действие също така представлява поредица от силно въздействуващи музикални номера. Между тях обаче изпъкват лиричната ария на Фауст — „Привет на тебе, о, дом спокоен“ и голямата ария-сцена на Маргарита с накитите, предхождана от спокойната песен на героинята за тулския цар. В това действие трябва да се отбележат и интересното и твърде мрачно оркестрово встъпление, лиричната песничка на Зибел, квартетът на Маргарита, Марта, Фауст и Мефистофел, както и възторженият любовен дует на Фауст и Маргарита.
От четвъртата картина — „В стаята на Маргарита“ — започва да преобладава тъжният и мрачен тон на музиката. Това е сцена на тиха и дълбоко преживявана скръб, изградена върху ариозото на главната героиня. Свършили са щастливите дни, сега Маргарита трябва да изкупи своя грях.
Следващата картина донася още по-голяма потиснатост Мрачното настроение вече придобива и драматично напрежение. То се засилва особено много при задкулисните реплики на Мефистофел, заплашващ Маргарита с вечни страдания.
Картината на победното връщане на войската отначало разведрява атмосферата. Твърде популярен е хорът на войниците със своята бодра и оптимистична мелодия. Друг забележителен момент в тази картина е серенадата на Мефистофел, пълна с ирония и злъч. Във втория дял на картината отново се достига до мрачно настроение — дуела, проклятието и смъртта на Валентин. С пестеливи музикално-изразни средства Гуно обрисува полудяването на Маргарита.
Последното действие се състои от две картини — Валпургиевата нощ и в затвора. Валпургиевата нощ е превъзходен балетен дивертимент, примесен с хорове. Докато хоровете оказват търсеното въздействие, танцовите номера на Валпургиевата нощ са прекомерно красиви, мелодични, спокойни, за да обрисуват една истинска вакханалия на вещици и демони.
Извънредно силна е музиката на последната картина. Тя е пропита с дълбока скръб. Особено вълнуващ е дуетът на Фауст и Маргарита, в който прозвучават мелодии от предишните действия. Всъщност тук се преразказва музикално историята на тяхната любов. Операта завършва с един малко помпозен апотеоз, който в някои постановки се пропуска.
Александър ДАРГОМИЖСКИ
1813–1869
Даргомижски е бележит руски композитор, горещ съидейник на Глинка. Заедно с него той поставя началото на руския национален музикален стил. Даргомижски работи вдъхновено за утвърждаването на националната основа в музиката. В неговите произведения са отразени прогресивните тенденции на напредничавата руска интелигенция от това време. Така той решително допринася за създаването на необходимите условия, при които по-късно израснаха гениалните представители на руската класика — Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков, Чайковски. Даргомижски внася в руската музика и духа на критическия реализъм, характерен за руските писатели от първата половина на миналия век. Александър Даргомижски е роден на 14 февруари 1813 г. в имението на родителите си в Тулска губерния. Той е съвсем малък, когато семейството му се премества в Петербург. Седемгодишен, започва да учи пиано, а на 12 години прави първите си композиционни опити — пиески за пиано, песнички и др. Още преди да навърши 20 години, Даргомижски си спечелва име на добър пианист. С изключително голямо значение за no-нататъшния му творчески път е запознаването му с Глинка. „Еднакво голямата любов към изкуството ни сближи веднага, независимо от разликата във възрастта“39, отбелязва Даргомижски. Той започва сериозно да изучава теория на музиката и когато вече се смята за подготвен за написването на голямо произведение, по примера на Глинка се залавя за операта. Отначало го привлича сюжетът на „Лукреция Борджия“, но Даргомижски решава да послуша съвета на поета Жуковски и да напише операта „Есмералда“ по популярния роман на Виктор Юго „Парижката света Богородица“. През 1839 г. операта е завършена, но е изпълнена цели осем години по късно. Даргомижски написва и Кантата по текст на Пушкин „Тържеството на Вакх“. Няколко години по-късно композиторът я преработва в опера-балет. През 1843 г. излиза от печат първият му сборник с романси. Те бързо си спечелват широка популярност. Следната година Даргомижски предприема пътешествие в чужбина, което разширява творческите му виждания и засилва стремежа му към създаване на творби в национален дух. След завръщането си от Париж Даргомижски вдъхновено започва да пише музиката на „Русалка“ върху едноименната драматична поема на Пушкин и работи над нея в продължение на няколко години. Операта „Русалка“ е най-зрялото и най-значително негово произведение. Тази творба утвърждава още повече авторитета на Даргомижски като композитор както в Русия, така и в чужбина. От това време са и неговите забележителни романси, между които „Червей“, „Титулярният съветник“, „Старият капрал“ и др.