МУЗИКА
Своеобразността на формата на операта „Откраднали консула“ е поставила пред композитора доста трудни проблеми при написването на музиката. Димов с верен усет е успял да подбере сполучливо музикалния си материал и да създаде интересна звукова атмосфера. Търсейки вярната обрисовка на сюжета и музикалните образи, композиторът е използувал разнообразен и от различни стилове и жанрове материал: и острата и начупена линия на съвременната музика, и кантилената на испанската и италианската песенност, и подвижните и жизнени ритми на джазовата музика, в някои похвати на авангардни течения. Въпреки това той е успял до голяма степен да обедини всичко чрез личния си почерк. От друга страна, навсякъде личи постоянен стремеж към достъпност на изразните средства. В изграждането на музикалните образи, при разкриването на различните душевни състояния на герои предимно със средствата на пародията, гротеската и сатирата. Не липсват обаче и лириката, и съзерцателността в дадени моменти. От всички музикални образи най-ярък и релефен е този на Пепе — привидно весел и закачлив, той крие в себе си дълбоки чувства. Силно емоционален и привлекателен, макар и малко неизяснен, е образът на Лола. Безспорен успех за композитора е музикалната гротескова обрисовка на Даниела и Чезаре. В желанието да им се придадат повече комедийни черти обаче на места се е стигнало до тяхното огрубяване и окарикатуряване. Много от музикалните епизоди имат голяма привлекателност — наситената със сатиричност сцена на тайните агенти, бравурния секстет, издържан изцяло в комедиен план, лирико-пародийният Дует на Лола и Пепе, гротесковата интермедия и танц от края на първата част и др. В музиката на операта се преплитат естествено и непринудено някои говорни диалози и монолози, Понякога действуващите лица се превръщат в коментатори на действието и това в повечето случаи е направено много сполучливо.
Вокалните партии са написани предимно в речитативно-декламационен стил, но и на места са разгърнати в широки мелодии. Композиторът е използувал средно голям оркестър, без хор и балет. Постигнати са интересни звучности. Особено впечатление правят опитите за музикална илюстрация на действието. В оркестъра изобилствуват солата на дървените и медните инструменти, като голяма роля е дадена и на ударните. Използувани са умело и механичните записи, които, примесени в оркестъра, го оцветяват и разнообразяват.
Гаетано ДОНИЦЕТИ
1797–1848
Доницети е един от най-големите оперни композитори от първата половина на XIX век. Заедно с Росини и Белини той допринася извънредно много за процъфтяването на италианското оперно творчество. Изключителен мелодик и отлично запознат с изискванията на театъра, Доницети създава своите произведения, особено вокалните партии, с голямо майсторство. Неговото име на гениален оперен композитор шествува в продължение на много десетилетия сред най-широките маси любители на музикалното изкуство. Той е изключително плодовит творец и е написал над 70 опери, между които „Лучия ди Ламермур“, „Дон Паскуале“, „Любовен елексир“, „Дъщерята на полка“, „Фаворитката“, „Линда ди Шамуни“ и мн. др.
Творческият процес у Доницети е извънредно кратък и напрегнат. Той пише една своя опера за две-три седмици, а понякога само в една година тяхното число достига пет-шест. Естествено тази бързина се отразява в много случаи отрицателно на произведенията му въпреки неговата гениалност и превъзходната му професионална подготовка. Затова оперите на Доницети са неравностойни по качество и особено по идейна насоченост. Композиторът не се интересува от идейно-политическата страна на сюжетите и тематиката, а разглежда либретата само като драматургична канава за музикална постройка. Това е причината в неговото творчество да се срещат произведения с диаметрално противоположен замисъл и тенденции. Обаче право на траен живот са си извоювали само онези негови опери, които не само по музика, а и по замисъл отговарят на интересите на широките слушателски кръгове. Доницети успява да напише сполучливи произведения и в областта на сериозната, и в областта на комичната опера.
Гаетано Доницети е роден на 29 ноември 1797 г. в Бергамо, Северна Италия. Той проявява музикалното си дарование от ранно детство. Учи музика при известни музиканти — отначало при Станислао Матей в Болоня (учител на Росини), а после и при Пилоти. Началото на творческия път на Доницети е съвсем необикновено и интересно. Тъй като освен музиката всички други занимания са му тежали, Доницети постъпва като наемен войник в един австрийски полк. През 1818 г. полкът е изпратен за продължително време във Венеция. Там войникът Доницети написва първата си опера — „Енрико Боргоня“ и я предлага на театралното ръководство. Театърът я включва в репертоара си и я поставя. Операта се посреща с голям интерес от публиката. Пак като войник, вече в Мантуа, Доницети отново успява да напише опера „Зораида от Гранада“, която има още по-голям успех и се изнася и от Римския оперен театър. Тогава младият композитор напуска военна служба и се отдава изцяло на музиката. Доницети написва цяла поредица от опери — сериозни, комични, исторически, героични и др. Обаче първата му творба, в която блясват истинските му творчески възможности, е „Ана Болейн“ (1830). С нея Доницети си спечелва име на композитор, когото сравняват вече с Белини. След написването на „Любовен елексир“ (1832) и особено след „Лучия ди Ламермур“ (1835) неговата слава преминава далеч извън границите на Италия, оперите му завземат европейските сцени. Когато Винченцо Белини умира (1835), Доницети става неоспорван водач на италианската опера, тъй като Росини вече е престанал да пише и живее постоянно в Париж. Доницети е избран за професор по композиция в прочутата Неаполска консерватория, след това заема поста директор на оперен театър в Париж, работи като придворен композитор във Виена и т.н. В десетилетието след „Лучия ди Ламермур“ той написва много опери, между които: „Дъщерята на полка“ (1840), „Фаворитката“ (1840), „Линда ди Шамуни“, „Дон Паскуале“ (1843) и последната „Катарина Карнаро“ (1844). В края на живота си Доницети получава силно нервно разстройство и престава да пише.