Първото действие започва с бодро и празнично настроение. Още първата ария на граф дьо Невер и наздравицата на хора са изпълнени с радостни чувства. Разказът на Раул под съпровода на соло виола (в оригинала е писано за старинния инструмент виола д’аморе) за прелестната непозната е трогателно лиричен. Известна драматичност създава песента на Марсел, в основата на която лежи протестантският хорал. След интересната сцена на надничането през вратата — отначало изпълнена с хумор, после — с печал, идва леката колоратурна ария на пажа Урбан, написана в италиански стил.
В началото на второто действие е силно изразителната и вълнуваща ария на Маргарита Валоа. Музиката на това действие е наситена с различни чувства, но постепенно придобива напрегнат характер, като в края става силно драматична.
Третото действие е едно от връхните постижения на Майербер в контрастното изграждане на музикалното развитие. На фона на различни картини от живота на Париж от XVI в. се сблъскват двете враждуващи сили. В началото звучи краткият хор на разхождащите се граждани, последван от войнствената песен на войниците-хугеноти с постоянния си припев „ратаплан, ратаплан, план, план“, наподобяващ биенето на барабаните. Силно контрастно прозвучава песента на девойките-католички, съпровождащи Валентина до църквата. В тази песен умело са вплетени хоровете на хугенотите и гражданите. Така трите хора са обединени в един ансамбъл. Големият дует на Валентина и Марсел е един от най-емоционалните епизоди. Не по-малко вълнуващи са септетът преди дуела, както и напрегнатата сцена на сбиването на католици и протестанти. Тя е прекъсната малко изкуствено от появата на циганите, които започват весели танци. След това отново продължава боят до идването на кралицата.
Четвъртото действие съдържа не само най-ценното в музиката на „Хугеноти“, но може би и в цялото творчество на Майер-бер. След лиричния романс на Валентина особено вълнуващ е големият дует на Раул и Валентина, за който с възторг говори Чайковски. Интересна е и сцената на заговора на католиците и особено моментът на освещаването на мечовете им от монасите. Силно въздействена е възторжената любовна сцена между Валентина и Раул. Това действие, споделя Хайне, „накара тъй буйно да бие моето сърце“. От своя страна Берлиоз изтъква: „Аз не познавам в музикалния театър по-грандиозна сцена по размери и по майсторство …“
Двете картини на петото действие донасят развръзката. Първата е силно контрастна: на бляскавия бал на сватбата на кралицата е противопоставена изпълнената с трагизъм ария на Раул, в която той разказва за страшното клане на хугенотите. Втората картина обхваща великолепната сцена между Раул, Валентина и Марсел, наситена с чисти човешки чувства и трагедийния финален епизод на смъртта на тримата герои, убити по заповед на Сен-Бри.
Най-цялостният и релефен образ в операта е на Марсел. Наред с фанатизма на хугенота са изтъкнати и благородните му човешки качества, които проличават главно в големия му дует с Валентина и във финалната сцена — макар и ранен, Марсел мисли повече за другите, отколкото за себе си. Ярък и богато нюансиран е и образът на Раул. Той представлява образец на романтичен герой както в сценичната, така и в музикалната обрисовка. Валентина също притежава чертите на лирико-романтична героиня: благородна, чиста и изпълнена с най-светли чувства.
Пиетро МАСКАНИ
1863–1945
Маскани е именит италиански композитор, положил началото на направлението в оперното творчество, познато под името „веризъм“. Това направление се появява най-напред в италианската литература през втората половина на XIX в. и в края на столетието преминава и в музиката — най-напред в оперите на Маскани и Леонкавало. Характерно за веризма в оперното творчество е разработването на сюжети, почерпани направо от живота на обикновените хора, премахването на оперните условности и стремеж за пресъздаване на действителността такава, каквато е. Първото произведение в историята на музикалната литература, написано във веристичен стил, е „Селска чест“ от Маскани. Композиторът в продължение на повече от половин век твори в областта на операта и създава над 15 творби, между които: „Приятелят Фриц“ (1891), „Уйлям Ратклиф“ (1895), „Ирис“ (1898), „Маските“ (1901), „Изабо“ (1911), „Нерон“ (1935) и др. Обаче най-значителна си остава първата му опера „Селска чест“. Към веризма се приобщава най-напред Руджиеро Леонкавало с операта си „Палячо“, а малко по-късно в този дух започва да твори и Джакомо Пучини, макар че цялостното му творческо дело не може да бъде причислено към това направление. Веризмът в оперното творчество намира страстни поддръжници и извън границите на Италия. Във Франция неговото влияние се чувствува в някои от оперите на Масне, но най-ярък негов привърженик е Гюстав Шарпантие („Луиза“), за Германия — Ойген д’Албер („В долината“). Обаче липсата на големи общочовешки идеи и склонността към мелодраматичност не позволява на веризма да получи по-голямо разпространение и обществена значимост.