„Отвличане от сарая“ е опера, съставена от отделни музикални номера, които се разделят (както е в немския зингшпил) от говорни сцени и диалози. Операта започва с увертюра, носеща чертите на зрелия Моцарт. Това е една от хубавите и най-често изпълняваните негови оперни увертюри. Тя е и единственият симфоничен номер в произведението. Бързият дял е жив и стремителен, искрящ от бодрост и веселие, а бавният, в който прозвучава темата от първата ария на Белмонте — напоен с много лирика и задушевност.
В първо действие с ярки и изразителни музикални номера са обрисувани характеристиките на всички главни герои. Първата ария на Белмонте е наситена с много емоционалност и поетичност. Голямата ария на надзирателя Осмин е изпълнена с подруг емоционален заряд. Пропита е с много хумор и остроумие и е един от най-ярките епизоди в произведението. Дуетът между Белмонте и Осмин е интересен пародийно-комедиен номер, който е последван от втората ария на Осмин, характерна с типичните ходове на традиционната „ария-закана“ от италианската опера. Каватината на Констанца е напоена с много сърдечност и тъга. Финалният терцет между Белмонте, Педрило и Осмин е пълен с комедийни хрумвания, пламък и остроумие.
В началото на второ действие е обрисуван сочният музикален образ на Блонда. Първата и ария е с красива и грациозна мелодия, а в последния неин дует с Осмин се разкриват нови черти от характера й — лукавост и дързост. Втората ария на Блонда също прелива от жизнерадостни чувства. Арията на Констанца в това действие е написана в духа на традиционната ария на примадоната в италианската опера от средата на XVIII в. Интересна е пародийно-мъжествената ария на Педрило. Централно място не само във второто действие, но и в цялата опера заема великолепният дует между Педрило и Осмин „Да живее Бакхус“. Със своите остроумни и весели речитативно-мелодични епизоди, с танцово-гротесковия си характер той се е превърнал в образец на оперно-комедиен дует. Силно контрастно прозвучават след това изпълнената с надежда и радост ария на Белмонте и лиричният квартет на двете влюбени двойки.
В музиката на трето действие се открояват: серенадата на Педрило — тайнствено-романтична, чиято мелодия е облъхната от испански аромат, тържествуващата ария на Осмин, изпълнена със злорадство, и тъжният дует на Белмонте и Констанца. Операта завършва с интересен квинтет и тържествен финален хор.
СВАТБАТА НА ФИГАРО
Комична опера в четири действия
Либрето Лоренцо да Понте
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Граф Алмавива — баритон
Графиня Розина, негова жена — сопран
Фигаро, прислужник на графа — баритон (висок бас)
Сузана, камериерка на графинята — сопран
Марцелина, икономка в двореца на графа — мецосопран
Керубино, паж — сопран
Бартоло, доктор — бас
Базилио, учител по музика — тенор
Дон Курцио, съдия — тенор
Антонио, градинар — бас
Барбарина, дъщеря на Антонио — сопран
Първо момиче — сопран
Второ момиче — мецосопран
Селяни, селянки, слуги, гости, ловци.
Действието се развива в двореца на граф Алмавива край Севиля в Испания в средата на XVIII в.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Историята на написването на операта „Сватбата на Фигаро“ е интересна и показателна. От нея може да се съди за разностранните интереси и прогресивните възгледи на гениалния композитор. Придворният поет — италианецът Лоренцо да Понте, автор на либретото на операта, описва нейното създаване. Той пише: „Към мене са се обръщали различни композитори с молба да им напиша либретото. Но по това време във Виена имаше само двама, които заслужаваха моето внимание — Мартини, любим композитор на император Йосиф, твърде много покровителствуван от него, и Волфганг Моцарт, с когото аз имах възможност да се запозная в дома на барон Веплар, негов голям приятел и почитател. Независимо от това, че Моцарт обладава най-голям талант в сравнение с който и да е композитор от миналото, настоящето и бъдещето, на него не му се удаваше да прояви във Виена своя божествен гений поради пречки, създавани от враговете му… Аз се отправих към поменатия Моцарт и го попитах не иска ли да напише музика върху една от моите драми.