— Аз бих направил това с голямо удоволствие — отвърна веднага той, — но съм уверен, че няма да получа разрешение да се постави.
— Грижата за това — отвърнах аз — ще бъде моя работа. И така аз се заех сериозно да обмисля създаването на две либрета за своите приятели Моцарт и Мартини. Веднага разбрах, че за всеобхващащия гений на Моцарт е нужен широк, многостранен материал. Когато един път беседвахме с него за това, той ме попита не мога ли без голям труд да преработя комедията на Бомарше «Сватбата на Фигаро» в оперно либрето.“
Значи Моцарт е познавал отлично литературата и е предложил за либрето втората, част от трилогията на Бомарше (1732–1799) — „Безумният ден, или Сватбата на Фигаро“ само пет години след написването й (1779) и една година след нейното изнасяне (1784). Още след пързите изпълнения на тази пиеса на Бомарше, която Наполеон нарича „първо действие на Френската революция“, тя е забранена във Франция и Австрия.
Лоренцо да Понте приема предложението на Моцарт, като се заема сам да издействува разрешение за постановката на операта. Поетът описва как е издействувал съгласието на императора: „В шест седмици всичко беше написано. Аз отидох при императора и му предадох «Фигаро».
— Не знаете ли, че аз забраних да се играе «Сватбата на Фигаро»? — ме запита той.
— Това ми е известно — отговорих аз, — но аз написах опера, не комедия и затова много сцени изхвърлих, а други съкратих. По такъв начин изчистих всичко, което е против приличието и морала.
— Добре, относно музиката разчитам на Вашия вкус, а що се касае до приличието — на Вашия ум …“
Действително Лоренцо да Понте пропуска редица от най-силно действуващите моменти от пиесата, което е станало не само поради спецификата на оперния жанр, но и по цензурни съображения. Обаче основната идея за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията е запазена.
Моцарт завършва музиката си само за пет месеца — от декември 1785 до април следната година. Премиерата е на 1 май във Виена, но преминава при твърде хладен прием. През декември същата година операта е изнесена в Прага с триумфален успех.
„Сватбата на Фигаро“ е изпълнена за пръв път в България от „Оперната дружба“ през 1911 г. под диригентството на Тодор Хаджиев. Режисьор е бил Георги Дончев.
СЪДЪРЖАНИЕ
В двореца на граф Алмавива. Графът е дал една стая на своя незаменим слуга Фигаро по случай предстоящата му сватба с камериерката на графинята — Сузана. Фигаро с радост подрежда бъдещото си жилище и мечтае за своето скорошно щастие. Сузана пробва пред огледалото венчалната си рокля. Нейната радост от предстоящата сватба е малко смутена от непрестанните ухажвания на графа. Тя споделя опасенията си с Фигаро: графът вероятно не случайно им е определил тази хубава стая; той сигурно има намерение да се възползува от „правото си на господар на първата брачна нощ“, тъй като жилището им е непосредствено до неговите покои. Това стряска Фигаро, но той скоро се окопитва и решава да се бори за запазването на своята семейна чест. Двамата млади отново се залавят за подготовката на днешната сватба. Те обаче имат и много врагове. Доктор Бартоло ужасно мрази Фигаро. Старикът още не може да му прости, че по-рано е помогнал на Алмавива да се ожени за неговата възпитаница Розина, която сам Бартоло е искал да направи своя жена. Сега той ще си отмъсти. Старата икономка Марцелина се е самоизмамвала, че Фигаро ще се ожени за нея, и още не се е отказала от намерението си да го спечели. Често тя е давала пари на Фигаро и той е подписвал разписка, с която уверява Марцелина, че ако не й върне парите, ще я вземе за жена. Сега старата икономка носи тази разписка. Доктор Бартоло подкрепя надеждите на Марцелина. Старицата разчита не само на разписката. Тя е убедена, че сам граф Алмавива ще осуети сватбата на Фигаро със Сузана, тъй като е разбрала, че той не е безразличен към прелестите на камериерката. Марцелина подхвърля ядни закачки към Сузана, но нейният език не е по-малко остър и икономката озлобена си отива. При Сузана се вмъква пажът Керубино. Младежът се влюбва веднага във всяка срещната хубава жена. Керубино безумно обича графинята, но не е лошо сега да пофлиртува и със Сузана. Обаче красивата камериерка бързо го умирява и тогава пажът и изказва болката си: снощи той е бил при Барбарина — дъщерята на градинаря Антонио, и там неочаквано го е сварил графът; раздразнен, че Керубино ухажва Барбарина, Алмавива го е изпъдил от замъка. Сега пажът моли Сузана да му помогне да го оставят тук. В тоя момент се чува гласът на графа и изплашеният Керубино се скрива зад облегалката на едно голямо кресло. Без да губи време, Алмавива започва да ухажва хубавата камериерка, но тъкмо я прегръща, и на вратата се почуква. Графът не трябва да бъде видян и се втурва зад креслото. Бдителният Керубино успява да мине отпред и застинал от страх, се свива на креслото. Сузана го покрива с някаква завивка и отваря вратата. Влиза дон Базилио. Старият интригант е дошъл тук на клюки. Той ехидно пита Сузана дали вече е отстъпила на ухажванията на графа, като й съобщава, че се надява и графинята да отстъпи на ухажванията на Керубино. Въпреки непрекъснатите си любовни похождения Алмавива е стреснат от мисълта, че и жена му може да му изневери. Сега, като чува думите на дон Базилио, той веднага изскача от скривалището си. За негова изненада първият човек, когото вижда, е изплашеният Керубино. Обзет от гняв, Алмавива веднага изпраща да извикат Фигаро: нека види как пажът е дошъл да съблазнява бъдещата му жена. Идва Фигаро, придружен от група селяни. Хитрият прислужник е довел своите приятели да изпеят благодарствена песен на графа и да го помолят да се откаже от правото си на „първата брачна нощ“. Макар и с неудоволствие, Алмавива обещава да изпълни молбата на селяните си. Когато всички излизат, Керубино помолва графа да не го изпъжда от замъка, но Алмавива е неумолим: пажът трябва още днес да напусне имението му.