„Фра Дяволо“ започва с блестяща увертюра, която си спечелва огромна популярност и която и до днес звучи навсякъде. Цялата музика на операта, подобно на увертюрата, е изпълнена с жизненост, изящество и изразителност. Композиторът е използувал нашироко френската и италианската народнопесенност и ги е разработил с голяма изобретателност и остроумие. Тук звучат лирични песни, сантиментални баркароли, весели танцови напеви, бодри маршови песни и др. Във „Фра Дяволо“ Обер е написал големи разгърнати музикални номера — арии, дуети, ансамбли, масови сцени и др. Като вещ познавач на сцената той е създал великолепни музикални образи, сред които безспорно най-интересен и богат е този на романтичния разбойник. Фра Дяволо не е изцяло отрицателен образ; у него са вложени и симпатични черти. Той помага на бедните, притежава качества на герой и в края слушателят съжалява за трагичния му завършек. Фра Дяволо е остроумен, весел, но и нагъл. Понякога Обер иронизира с оркестъра действията на сцената на своя герой. Например, когато Фра Дяволо се кълне на Памела в любов, в оркестъра звучи ирония и присмех; когато страшният разбойник заплашва своите помощници, оркестърът пак издава неговата преструвка. Партията на Фра Дяволо, написана с голямо умение, е много привлекателна за тенорите.
Носителите на лиричната линия — Лоренцо и Церлина са обрисувани в по-меки тонове. В тях няма големи трагични моменти, въпреки че два пъти пред любовта им изникват пречки; лириката е ясна, прозрачна, без прекомерна емоционална натрупаност, но сърдечна и поетична. В тази си опера Обер си е позволил да вложи отрицателни черти и в представителите на аристокрацията: лордът е даден в комедийно-гротесков аспект, а леди Памела — лекомислена и глуповата.
Като най-интересни музикални номера във „Фра Дяволо“ мотат да се посочат: масовата сцена на драгуните в началото на първо действие, великолепният романс на Церлина за Фра Дяволо, дуетът на Фра Дяволо с Памела, тъжната песен на Лоренцо. В началото на второ действие е голямата сцена-ария на Церлина, пълна с бляскави колоратури и лирика, нелишена и от известно кокетство. Тук се откроява и серенадата на Фра Дяволо. Един от връхните пунктове в операта е голямата ария на Фра Дяволо в началото на третото действие, чиято музика е използувана и в увертюрата. Интересен е и вторият романс на Лоренцо в същото действие. Със своето внушително музикално изграждане изпъкват финалите на второ и трето действие. Отделните музикални номера в операта са свързани с говорни диалози.
Жак ОФЕНБАХ
1819–1880
Офенбах е именит френски композитор, създал голям брой (над 100) музикално-сценични произведения, предимно оперети. Той с право си е спечелил името „баща на операта“. Музиката на Офенбах се отличава с изключителната си мелодическа красота, с изящността си, с кипящия хумор, с жизнерадостта и грацията си. В основата на неговите творби е залегнала мелодиката на френския градски фолклор и макар че не само той го е използувал (същото правят и редица други композитори в жанра на комичната опера), никой като Офенбах не го е поднасял в такъв художествен вид. Неговата мелодическа изобретателност е неповторима. Същевременно композиторът притежава изумителното дарование да осмива всичко отрицателно в съвременния му обществен и политически живот, да иронизира нравите и неустойчивия морал на управляващата класа. Офенбах прави това по различен начин: понякога леко и безобидно, понякога остро и хапливо, с непримиримостта на честния творец.
Жак Офенбах49 е роден на 21 юни 1819 г. в Кьолн. От ранно детство започва да учи музика и проявява изключителното си дарование. На 12 години той свири великолепно на виолончело и родителите му решават да го изпратят да учи в Парижката консерватория. Отначало Керубини отказва да го приеме, защото не е французин. Когато обаче го чува да свири, той го взима за свой ученик по композиция. След завършването на образованието си Офенбах се установява на постоянно местожителство в Париж и скоро се превръща в истински парижанин. Отначало той опитва кариерата на концертиращ артист, а после става оркестрант в Опера комик. През 1849 г. е назначен за диригент на Театър франсез. Тогава прави и първите си завоевания в творчеството.
През 1855 г. Офенбах става директор на театър „Буф Паризиен“, а по-късно и негов собственик. Той започва да поставя преди всичко свои произведения. Тук композиторът намира собствената си стихия. Той пише весели буфонади, едноактни оперети и др. През 1858 г. се изнася първата му голяма оперета „Орфей в ада“, която има фантастичен успех. (За двайсет години само в Париж се изнася 900 пъти.) Следва една непрестанна поредица от оперети, почти всички приемани бляскаво от публиката, между които „Хубавата Елена“ (1864), „Синята брада“ (1866), „Парижки живот“ (1866), „Херцогиня Геролщайн“ (1867), „Перикола“ (1868) и мн. др. Тези оперети донасят голяма слава на своя автор. Популярността на Офенбах расте непрестанно, за да достигне своя връх при откриването на Световното изложение в Париж през 1867 г., когато композиторът си съперничи по признание и известност с гостуващия по това време във френската столица Йохан Щраус-син. Катастрофата от 1871 г. докарва разорение и за Офенбах. Той заминава за Америка, където печели препитанието си с изнасяне на градински концерти. След завръщането си във Франция, Офенбах отново започва да пише оперети, между които: „Мадам Фавър“ (1878) — неговата стотна оперета, „Дъщерята на барабанчика“ (1879) и др., които имат висока художествена стойност. В последните години от живота си композиторът страда от сърце. Последното негово произведение е операта „Хофманови разкази“.