Джакомо Пучини е роден на 22 декември 1858 г. в Лука. Той произхожда от стар музикален род, няколко поколения от който са били професионални музиканти и композитори. Пучини започва отрано да учи музика, но смъртта на баща му лишава семейството от средства и неговата подготовка се затруднява. Още като дете той става органист в местната църква, после влиза в музикалния лицей в Лука. През 1880 г. постъпва в Миланската консерватория, където учи при известния композитор Понкиели (1834–1886). В лицея вече Пучини проявява склонността си към творчество, а в консерваторията написва и първите си зрели творби. В Миланската консерватория Пучини се сближава с Пиетро Маскани, който много по-късно отбелязва за тяхната дружба: „Ние бяхме приятели. Нас ни обединяваше ентусиазмът, общите идеи и общите мечти. Това по-късно не попречи да станем сериозни конкуренти на оперното поприще.“ Със завършването на консерваторията през 1883 г. Пучини завършва и първата си опера „Вилиси“ („Самодивите“), изнесена с успех в Милано. Втората негова опера „Едгар“, писана пет години по-късно, претърпява провал. Със следващата си музикално-сценична творба — „Манон Леско“ (1893), Пучини си спечелва световна слава на оперен композитор. Без да се бои от популярността на едноименната опера на Масне (по това време във върха на славата си), Пучини успява да завладее публиката. Само след три години композиторът поднася на слушателите първия си истински шедьовър — „Бохеми“ (1896). После идват: „Тоска“ (1900), която предизвиква искрен възторг, и „Мадам Бътерфлай“ (1904) — на премиерата освиркана, а след това приета триумфално. След едно посещение в Америка Пучини получава поръчка от Метрополитън опера за произведение върху американски сюжет. Той се спира на драмата на Беласко (1853–1931) „Момичето от Златния запад“. През 1910 г. операта „Момичето от Златния запад“ се изнася в Ню Йорк със сензационен успех. След това продуктивността на композитора постепенно намалява. През годините на войната той започва да пише една оперета, поръчана от Лехаровия театър във Виена — „Лястовичката“, която обаче в процеса на композирането се превръща в комична опера, изнесена през 1917 г. в Монте Карло. Тази творба предизвиква известно разочарование сред почитателите на композитора. Наскоро след това той създава прочутия „Триптих“, състоящ се от едноактните опери „Мантията“, „Сестра Анджелика“ и „Джани Скики“, изнесени в Ню Йорк през 1918 г. Последната творба на Пучини е операта „Турандот“, която той не успява да завърши окончателно.
Джакомо Пучини умира на 29 ноември 1924 г. в Брюксел.
БОХЕМИ
Опера в четири действия
Либрето Луиджи Илика и Джузепе Джакоза
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Рудолф, поет — тенор
Марсел, художник — баритон
Шонар, музикант — баритон
Колин, философ — бас
Бенуа, хазяин — бас
Алсиндор, богат възрастен господин — бас
Мими — сопран
Мюзета — сопран
Парпиньол — тенор
Митничар — бас
Студенти, граждани, продавачи, войници, гризетки, келнери.
Действието става в Париж през 1830 г.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
След като се уверява в слабостите на либретата на своите две първи опери, Пучини става извънредно внимателен към текстовете. Той се свързва с двамата опитни либретисти Джузепе Джакоза (1847–1906) и Луиджи Илика (1859–1919), които написват по-голямата част от текстовете на оперите му. Композиторът с голямо усърдие подбира сюжети за нови музикални сценични творби. За това говорят останалите повече от петдесет планове за опери, изработени лично от Пучини, сред които по творби от Шекспир, Дикенс, Юго, Ростан, Голдони, Д’Анунцио, Оскар Уайлд, Толстой, Горки, Метерлинк, Киплинг и мн. др. След като се спира на сюжета на „Сцени от живота на бохемите“ от френския писател Анри Мюрже (1822–1861), Пучини възлага на Джакоза и Илика написването на либретото. Работата върху текста продължава повече от две години, защото композиторът постоянно изказва недоволство от създаденото. По този повод Луиджи Илика пише: „Съвместната ни творческа дейност върху «Бохеми» бе истинска борба. Изхвърляха се не само отделни сцени, но и цели действия и това проваляше работата ни за много месеци, за да започнем отново със същото упорство. Пучини имаше навика при вълнение или напрежение да си гризе ноктите и след всяка среща той ги поглеждаше със съжаление.“