В първо действие трябва да се отбележат първата ария на Пинкертон, емоционално въздействена, рисуваща обаятелен музикален образ, до известна степен противоречив на сценичния. Великолепна е също арията на Бътерфлай. Много силна е сцената на брачния обред, прекъсната от проклятието на Бонзо. Тук като че ли се подсказва трагичният край на героинята. В края на действието е големият любовен дует на Бътерфлай и Пинкертон — един от най-хубавите епизоди в цялата опера.
Второто действие е изцяло на Бътерфлай. В него се откроява забележителната голяма ария на главната героиня — „Ясен ден ще дойде“, изпълнена с дълбоки чувства и несъмнена вяра в щастието. Сцената между Бътерфлай и Шарплес доразкрива образа на обаятелната японка. Бътерфлай вече не е чистосърдечното влюбено момиче, а една изстрадала жена, която е готова е цената на всичко да се бори за щастието си. Заключителният хор без думи е изключителен по своята емоционалност, а ритмичният акомпанимент в щрайха в пицикато му придава очарователен източен колорит. Този епизод справедливо е наречен „ноктюрно“.
Оркестровото въведение към трето действие е наситено с напрегнат драматизъм. Сцената на Сузуки, Пинкертон и Шарплее донася вълнението от предстоящата фатална развръзка. В това действие прозвучава и ариозото „Прости, мое гнездо“ на Пинкертон, в което са вложени много скръб и разкаяние. Последната ария на Бътерфлай е най-силният момент в операта, кулминация на драматичното напрежение. Тя убедително води до трагичния финал на произведението.
ТУРАНДОТ
Лирична драма в три действия (пет картини)
Либрето Джузепе Адами и Ренато Симони
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Турандот, китайска принцеса — сопран
Алтум, китайски император — тенор
Тимур, детрониран цар на татарите в изгнание — бас
Принц Калаф, негов син — тенор
Лиу, млада робиия — сопран
Пинг, канцлер — баритон
Панг, маршал — тенор
Понг, готвач, придворни — тенор
Мандарин — баритон
Младия принц от Персия — без пеене
Палач — без пеене
Жреци, мандарини, императорски пазачи, прислужници, прислужнички, танцьорки, войници, музиканти, сенки на умрели, тайнствени гласове, народ.
Действието се развива в Пекин в приказно време.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
След „Мадам Бътерфлай“ от 1904 г. до 1918 г. творческата активност на Пучини намалява значително. През това време той написва само операта си „Момичето от Златния запад“ (1910) и комичната опера „Лястовичката“ (1917). След войната композиторът завършва своя „Триптих“, състоящ се от „Мантията“, „Сестра Анджелика“ и „Джани Скики“. Една от причините за сравнително слабата продуктивност на Пучини е загубата на двамата му прекрасни сътрудници — Илика и Джакоза. Джакоза умира, а само с Илика композиторът трудно работи. В последно време той влиза в творчески връзки с Джузепе Адами.
Когато завършва „Триптиха“, Пучини вече е шестдесетгодишен. Той гори от желание да създаде нови оперни творби и в едно писмо до Адами подтиква либретистите си: „Почупете си главите, скъпи господа. Напишете ми нещо…“ През 1919 г. композиторът гледа в Берлин пиесата „Турандот“ от Шилер (17591805), която много му допада. Пучини се запознава и с превъзходната пиеса на същия сюжет от Карло Гоци (1722–1806), от който и всъщност се е ползувал и Шилер. Композиторът възлага на Джузепе Адами (1878–1946) и Ренато Симони (1875–1952) да напишат либретото на „Турандот“. Двамата либретисти освен поменатите пиеси използуват и комичната трактовка на същата приказка в пиесата на Тристан Бернар (1866–1947). В края на 1920 г. Пучини получава първото действие на либретото. Той не е доволен от бавната работа на младите либретисти и постоянно ги кара да бързат. „Драги мои поети, не спете. «Турандот» никога няма да се роди. Така не бива да се работи“, пише им той. Пучини започва да изучава китайската музика. Проучва редица записи на китайски напеви в Британския музей. След това се запознава с оригиналните народни китайски музикални инструменти. Композиторът започва да пише музиката на операта през април 1921 г. Макар че твори напрегнато, работата не върви много бързо. Пучини е на 63 години, а нервната му система е доста разстроена. Той изказва недоволство от текста, от либретистите, от бавната им работа. Композиторът пише на Дж. Адами и Р. Симони: „Вие ме осъдихте на смърт и скоро ще ми дойде краят… Симони ще ме вкара в гроба …“ Все пак работата напредва. Но състоянието на Пучини все повече се влошава. Когато го подготвят за операцията в Брюксел, той помолва да му дадат лист и молив и написва: „Господа, дайте ми само дванайсет дни, за да довърша «Турандот».“ За съжаление Пучини е много болен и не издържа операцията. От последната картина на „Турандот“ той е написал 23 страници-скици, между които и тези на големия дует на Турандот и Калаф. Преди смъртта си композиторът е допускал, че няма да може да довърши операта си, и сам е пожелал Алфано да я допише. Действително Франко Алфано (1876–1954) довършва „Турандот“, като се придържа към стила на Пучини. Той твърде малко използува оставените от автора скици поради тяхната неразгадаемост.