Операта започва с весела сцена, изградена в ярък народностен дух. Тук Мечо разказва за свадата между Илия и Радан, с което се подготвя появата на главния герой на операта. Влизането на Илия е дадено оригинално — с имитация на свирене на гъдулка. След това гусларят пее своето кратко, но силно лирично и наситено с дълбоко чувство ариозо, изградено върху темата на главния герой. Много остроумие има в сцената между Куна и Мечо. Шеговитата, в народен ритъм мелодия характеризира сполучливо двамата весели млади хора. Един от най-силно въздействуващите моменти в първо действие е голямата сцена на Зорница и Илия. Тя започва със смирената и поетична молитва на Зорница, която в средния дял става страстно патетична. (Средният дял на молитвата е изграден върху темата на Зорница, която играе важна роля в драматургичното развитие.) След това идва големият и наситен с дълбоки чувства дует. Финалната сцена на първо действие е весела и оптимистична въпреки напрегнатия до известна степен епизод при появата на чорбаджи Радан. Хороводната иронична песен на Илия, с която той отвръща на заканите на чорбаджията, е наситена с много бодрост и нейното радостно настроение се предава на всички.
Второто действие започва с кратко оркестрово встъпление, в което се долавя някакво напрежение. То сполучливо въвежда в атмосферата на сцената между разтревожените от решението на чорбаджи Радан майка и дъщеря. Влизането на кадията носи свеж аромат с интересната си ориенталска звучност. В следващата сцена е обрисуван живо и убедително Осман бей, чиято музикална характеристика, сурова и ярка, разкрива горещата натура на турчина. В краткото си ариозо поп Матей изпъква като мъдър, сериозен и горд човек, който обича и знае как да защити своя народ. Интересна е и сцената между бея и Зорница. Тя започва с ариетата, с която турчинът изказва възхищението си от красотата на девойката и се мъчи да я убеди в щастливия й живот с него. В отговора на Зорница, изграден върху нейната тема, са примесени молбата и твърдата решимост на девойката. Финалът на действието е напрегнат. Особено силно въздействува краткият, но страстен изблик на бея, в който той разкрива обхваналите го чувства.
Интересната песен на Тъпанаря и сцената между Мечо и Куна представляват своего рода въведение към трето действие. Песента на Тъпанаря е написана в духа на хороводните народни песни. Сцената между веселата двойка Мечо и Куна е изградена върху познатите от първо действие мелодии от техните партии, но тук в музиката се чувствуват и тревожни нотки. Третото действие започва с напрегнатата и наситена със скръб сцена, изразяваща настроението на народа, който се страхува за съдбата на своя любим гуслар. Забележителната сцена на съденето е написана в български и ориенталски дух; напрежението постепенно се разведрява и сцената завършва с истинско веселие. Тук хората са написани в разнообразните ритми на народния танцов фолклор, като са използувани и оригинални ритми на най-популярните турски танци. След този силно въздействуващ и пълен с настроение епизод при появата на турците отново се създава драматично напрежение. Темата на Зорница прозвучава по нов начин и много убедително, когато девойката решава да направи саможертва, но да спаси любимия си. След мъдрите слова на поп Матей идва щастливата развръзка, която донася радост. Втурването на Мечо и овчарите повишава още повече веселото настроение. Операта завършва с жива и оптимистична масова сцена.
АЛБЕНА
Опера в пет картини
Либрето Петър Филчев
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Куцар, ратай на мелницата — бас
Албена, негова жена — сопран
Нягул, мелничар — баритон
Сенебирски, син на богат чифликчия — тенор
Хаджията — бас
Дядо Власю — тенор
Савка, приятелка на Албена — мецосопран
Първа махленка — сопран
Втора махленка — мецосопран
Кръчмар — без пеене
Селяни, селянки, другоселци, стражари, мливари и др.
Действието се развива в едно българско село през първото десетилетие на нашия век.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Щастливото увлечение на Парашкев Хаджиев по музикално-сценичните жанрове след големия успех на операта „Луд гидия“ се превръща в истинска творческа страст. Първата творба, която композиторът написва след „Луд гидия“, е веселият и жизнерадостен балет „Сребърните пантофки“, по либретото на Банчо Банов, създадена специално за Варненската народна опера, чиято премиера се състои през 1961 г. и веднага след това е поставена и в Музикалния театър в София. По време на подготовката на балета във Варна Парашкев Хаджиев се запознава с предложеното му от Петър Филчев (1932) либрето по сюжета на драмата на Йордан Йовков (1880–1937) „Албена“. Идеята да напише опера по сюжет на Йовков се харесва на Хаджиев и той дава съгласието си. Същевременно композиторът не само предявява някои изисквания към младия автор на либретото, но и сам взима дейно участие при окончателното му завършване.